Преди малко се събудих - малко следобеден сън. Ако трябва да бъдем точни, събуди ме телефонът... и вече половин час не мога да спра да се мръщя. Не, не защото не си доспах. Просто се сетих за нещо... Имаше време, в което спях всеки следобед и знаех, че в определения час ти ще ми се обадиш, за да излезем. Полузаспала, но усмихната, вдигах телефона - знаех, че си ти и нямах нищо против, че прекъсваш съня ми. Предпочитах да те видя, вместо да те сънувам. Поне отчасти ситуацията се повтори и сега. Бях заспала, телефонът беше до мен, звънна и без да се будя напълно, вдигнах, имаше я и усмивката. Тя обаче бързо се стопи - беше грешка. Дори не казах дежурното "Имате грешка". Не можах. Просто затворих, а сълзите вече бяха започнали да мокрят възглавницата. Не мога да си обясня защо стана точно така... Вече мина доста време, откакто този мой "ритуал" бе преустановен. Може би съм те сънувала точно когато телефонът звънна. От една година не си бях позволявала да спя следобяд, днес го сторих и ста ...