Следобедът догаряше в средата на есента. Учениците се приготвяха за училище, а Саим    седеше пред малкото магазинче за бижута, сгушено между хотел „Принцес” и Централната автогара. Мислеше за своите внуци.

Последните дни бяха повече от успешни. Купуваха  обеци за първокласнички, колиета за гимназистки и търговията някак се разхубавя, като забравена дама, излязла в центъра на събитията.

Младо семейство се приближи и той учтиво влезе след тях в магазина. Изчака ги да разгледат моделите по витрините и се загледа в ръцете на младата руса жена. Прекалено много пръстени от тежко злато. Тъжно. На младостта не й трябват бижута, помисли си той, една усмивка е  диамант.

            - Ще бъдем кръстници утре, търсим  обеци и кръстче - поясни жената.

            - За госпожица Ани - добави усмихнат мъжа.

            - Стига с тия селски обръщения. Кажи го по Европейски, Анна.

Жената така наблегна на н-то, сякаш от това зависеше живота на половината свят.

           - Ани, Анка или пък Ана, няма значение- възпротиви се мъжа. - Името трябва да е красиво.

           - Трябва да бъде изискано и европейско. Селски имена като Анка  не са модерни. - И се обърна към Саим усмихнато. - Как се казва вашата внучка?

           - Гюл - отговори кратко мъжът.

Жената се изчерви цялата. Плати бързо и излезе от магазина като подгонена.

Саим отброи парите и седна до  витрината замислен. Имената сами по себе си са красиви. Като жените. Или като бижутата, които продава. За всяко бижу има  човек, за всеки човек има име. Случката го върна  години назад.

Беше времето на голямата „Екскурзия”. София, а и цялата страна кипеше под привидното спокойствие. Сменяха имената на живите и на мъртвите. Трябваше да заминат за Турция, това  правеха всички. Замина брат му в Измир и се устрои добре, беше прекрасен лекар. Викаше ги да идат и те.

- Имената нямат значение - опитваше се да убеди жена си.

Но тя беше категорична.

- Няма да се оставя да ни мачкат както си искат.

Заплаши го, че ще  замине сама, и той  заключи апартамента в София, напусна работа и хванаха влака за Истанбул.

В Измир ги посрещна хубав усмихнат ден. Синът му, тогава само на осем, гледаше като омагьосан морето и пристанището, по което се разхождаха като принцеси ята гълъби, и се радваше на пъстротата на големия град и корабите. Гюл мълчеше. Пубертетът е трудна възраст, и тя  не се справяше много добре с прехода от детството към младостта. Сега изживяваше пристигането в Турция като избавление. Жена му беше щастлива, чувстваше се отново у дома. А той се усещаше чужд.

Брат му удържа своето обещание и им помогна да си намерят работа и жилище. Още първия ден след училище Еркан се върна с разбит нос у дома.

- Казаха, че съм мръсен българин. Разбих на няколко мамини синчета носа. Повече няма да го повторят.

- Татко - Гюл го гледаше с големи тъжни очи - ние какви сме всъщност? В България  казват, че сме мръсните турци, тук ни наричат мръсните българи, какви сме все пак?

- Хора сме, Гюл, човеци.

Еркан го гледаше с нескрита вражда. Малкият имаше своя версия за нещата. Още няколко дни се връщаше с някоя рана по главата или носа, но после всичко престана. Саим забеляза, че когато кажеше нещо на български у дома, децата му отговаряха  на турски. Те бяха избрали своята истина.

Един ден се опита да им обясни, че всеки език е красив и е богатство, но  двамата го прекъснаха в хор:

            - Ако искаме чужди езици, ще учим английски и немски.

И той престана. Ходеше след работа  на пристанището  и гледаше корабите. Разхождаше се по пазара и дебнеше да чуе българска реч. Разпитваше  как е сега в София. Липсваше му тихата уличка до Ректората, четенето на вестник със съседите, мързеливите следобеди в Парка на свободата и красивите шумни студенти, които минаваха на път за лекции покрай тях.

Тук имаше работа и добри пари. Но някак не му беше мястото. Опита се да сподели с жена си, но тя не го разбра. Емине и  децата тук намериха свобода. Чувстваше се родоотстъпник. Трябваше да му бъде добре. Тук никой не искаше да му смени името. Но тук  беше и си оставаше чужд. 

Изтегли заем от  банка и откри магазин за бижута на покрития пазар в Измир. Постави надписи на български над вратата. Предлагаше изгодни цени на бижута,  от най- евтините до най-скъпите. Българите, които пътуваха и минаваха  от там, се научиха да се спират при него. Той търсеше връзка с тях, радваше се като дете, когато получаваше вести от София. Научи се да ги черпи кафе и така неусетно годините засипваха като тих сняг косата му, а той продължаваше да сънува тихата уличка до Ректората.

Неусетно дойде Демокрацията. Еркан учеше в университет, Гюл се омъжи в Истанбул. Жена му беше доволна да си стои у дома и да се върти  около къщата.

Един ден негов редовен клиент му подсказа, че в България може да направи добър бизнес сега.  Говори добре български,  има усет за хората. Предложи му магазинче под наем, до Хотел „Принцес” и Централната автогара. Условията бяха добри, и Саим взе решение бързо.

            - Връщам се да работя в България - съобщи го вечерта на жена си.

Тя не каза нищо. Само го погледна и прошепна със стиснати устни:

            - Няма да дойда с теб.

            - А аз повече  няма да остана тук.

            Каза го почти беззвучно, но тя го разбра. Беше преди няколко години. Магазинчето тръгна добре. Работеше от сутрин до вечер,  без почивен ден и на всеки празник. Влагаше цялата си душа в търговията. Децата  му не го разбраха, поне  не и в началото. После се примириха, приеха го като прищявка на   застаряващ баща. А истината беше съвсем друга.

Саим поглади побелялата си коса. Децата му липсваха много. Особено гласчето на внучката. Но там беше тяхното място, а неговото  си беше тук.

Телефонът иззвъня и той се усмихна, поглеждайки дисплея.

           - Здравей, миличък дядо - изчурулика малката Гюл отсреща.

           - Здравей, сладка  принцесо.

           - Има ли сладолед в София?

           - Има планини от сладолед - засмя се той.

           - Купиш ли мен като дойда?

          - Ще ми купиш ли, като дойда - поправи я търпеливо той. - Разбира се, малка принцесо.

            - И ще четем приказките за Шапка?

            - Ще четем приказки за Червената Шапчица - отново поправи детето той.

            - И ще научим български?

            - Да, морска принцесо, ще учим заедно български.

            - Татко, пристигаме утре - се обади гласът и на дъщеря му на турски.

            - Чакам ви, сладка моя. - отговори  й меко той.

            - Малката е полудяла да учи български с теб - с укор продължи тя.

            - Всеки език е богатство - уморено  обясни за пореден път Саим.

           - Сигурно е така, татко - продължи  жената на турски. - Всеки избира сам. Много поздрави и от мама.

            Саим затвори телефона. Минаваше седем вечерта. Днес ще си тръгне по-рано. Трябва да купи нова книжка за внучката,  а и с хубав сладолед   да зареди камерата. Малката Гюл идваше при него отново. Тя обичаше този град. Разхождаха се в парка и  Гюл чуруликаше на  развален български с децата от другия вход, когато играеха. За нея тук беше родното място на дядо,  който разказва приказките за лека нощ. Харесваше й зеленият парк и гласа му. Харесваше й музиката на приказките, които учеха заедно. И се чувстваше адски щастлива, че си има два родни града и два прекрасни езика, на които може да казва „здравей” на своите малки приятели  и „обичам те, дядо” за лека нощ.