Рокерът
http://www.youtube.com/watch?v=i1fqzXSERSs
Малкото родопско селце беше на километър-два от планинската хижа. След няколко дневната експедиция из гората и пещерите накрая решихме да помързелуваме един ден, да се изперем и измием, да хапнем човешка храна. Срещу хижата се кипреше мъничко барче, в което предлагаха всичко необходимо за изгладнели любители археолози, почитатели на хубаво вино и вредна, но вкусна храна.
Разбрахме се да се видим там привечер и всеки се зае с наложителни хигиенни процедури. Следобед, около 5-6 часа, вече бях изпрал всичко, което можеше да се пере и закърпил всички скъсани чорапи и тениски. Извлякох се към барчето на прибежки и заварих там останалата група от славната ни компания. За наша неприятна изненада, отпред видяхме спрени демонстративно три лъскави черни мотора, ясно показващи какви и кои са техните притежатели. Седнахме на масата до вратата, а рокерите, окупирали тази в дъното вътре, вдигаха шумни наздравици и непрекъснато минаваха да проверяват нещо по моторите, размятайки дълги коси.
- Мразя подобни горили - сви устни един от колегите. - На тези човешките чувства са ампутирани по рождение.
Всички кимнахме в знак на съгласие и си поръчахме вино, приготвени по специален начин меса, плюс прочутата родопска салата. Започнахме да удряме чашите за „наздраве”. Баща ми беше починал наскоро и ми се искаше да забравя това черно събитие в моя живот, затова надигах чашата често и моето ядно „наздраве” отекваше с особена сила. Поръчахме втора бутилка и тъкмо да си отсипя в чашата, шишето се разцепи на две. Виното се разля по масата, по салатите и месата в чиниите. Барманът, дребен планинец, притича да избърше и поправи пораженията, като някак много странно ме погледна няколко пъти. Почувствах се неловко, едниният от рокерите, с дълга черна коса, вързана на опашка, стоеше до вратата и също ме гледаше някак пронизващо.
- Може би ме познават от някъде - помислих си аз и се загледах навън през вратата. Свечеряваше се и светулките просветваха в мрака.
- Като човешки души - тази мисъл се завъртя из главата ми и ме върна пак към духа на баща ми.
Поръчахме трета бутилка вино. Барманът я донесе и нерешително отвори уста.
- Кажи, бай Селиме - подкани го приятелски Коста.
- Ами, вие сте учени хора, но когато така се спука шишето, при нас казват, на някой дух му се пие много. Имате някой мъртъв наскоро дух, тук с вас е, пие му се, а пък не може да каже „наздраве”.
Всички погледи се впериха в мен. Почувствах се сякаш ми режеха сърцето на части.
- Баща ми - само успях да кажа – напълних и пресуших чашата си до дъно.
Селим взе бутилката от ръката ми и я остави в средата на масата:
- Тук имаме една песен, дето я пеем за успокоение на ония, които обичаме и ни обичат от там. Искате ли да ви попея?
Дали искаме? Планинецът беше висок около 1.57. Слаб, сух, жилав, черен, с рядка коса и малки пъстри очи. „Една торба кокали”, би казал усмихнато татко. Какво можеше да изпее и как? Кимнах с глава, нека попее, ако това ще успокои духа на баща ми.
Мъжът застана в очертанието на вратата, разкопча горното копче на ризата и като отвори гърло, побиха ме ледени тръпки. Сякаш гласът идваше от дълбочината на извор, пълен с топлина, светлина и хиляди цветове на дъгата. Космосът се разтвори и влезе в малкото помещение в бара. Селим пееше, затворил очи, а моите сълзи капеха в чашата с недопитото вино. Сълзите, които не пролях на погребението на баща ми, сега бързаха да се слеят с виното и песента, за да успокоят душите ни - неговата и моята. Заслушан в магията на родопската песен, осъзнах, че Селим не пее сам. Още един глас се бе появил, който държеше високото исо и магията на това сливане на гласове ни пренасяше в някакви други измерения на красота, хармония и безвремие. Огледах се и започнах да търся къде е другият глас, а ми се струваше, че беше навсякъде. Кой е другият, който пее така със Селим?
Тъмнината беше гъста и гладка, и единственото, което с много напрягане различих, беше едрата фигура на дългокосия мъж, единият от онези с моторите, които влизаха и излизаха преди малко. Запалих свещта на масата и гледката ме порази.
Прав, разперил ръце като птица, с разпусната дълга коса, рокерът пееше, затворил очи, а сълзите му, като моите, се търкаляха по лицето му бавно. Гласът му трептеше, пълен с обич към някого, когото и той е обичал и е загубил. Под тази дълга коса и груби обноски, под черните рокерски дрехи, биеше обичащо живо сърце, като моето.
В рамката на вратата като в невидимо тъмно разпятие се отразяваха малката фигура на Селим, а зад него едрият силует на Рокера.
Когато двамата свършиха песента, никой не каза и дума. Свещта гореше на масата и пламъкът трепкаше весело, но никой не извика „наздраве” и не напълни чашата си отново. До края на вечерта рокерите бяха тихи и не се чуваше никакъв звук в бара, освен сладката песен на щурците отвън, с която сякаш духовете на нашите мъртви ни отговаряха, че също мислят за нас и ни обичат.
© Илияна Каракочева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Специални прегръдки и целувки, Марси! Твоите произведения също са за обичащи и чувствителни сърца! Много усмивки ти изпращам!
И поздрави! -
Прочувствен разказ за чувствителни сърца!Невероятно силно предадени чувства!Специални поздрави и целувки от Марси!
-
Добре дошъл отново! За мен е радост творец като теб да бъде тук, в "Откровения"! Поздрави! И усмивка!
-
Рокерите също имат сърца, които могат да страдат или да обичат. Благодаря за изказаното мнение и подкрепата. Поздрави!
-
прекрасен разказ за едни прекрасни хора... много ми хареса..описанието на плача на рокера ми хареса най-много .. прекрасно си го описала
-
Антонела, много се радвам, че ти е харесала моята малка история! Поздрави и усмивки от мен!
-
Просълзи ме. Много е човешки и топъл разказа ти,Илияна!
-
Благодарности, Петя! Щом разказът е дочетен до края, значи всичко е наред.
Мариана, отново си избрала цитат, който много харесвам и аз. Благодаря ти, че така внимателно четеш моите истории.
Знаеш ли, Димитър, имах критики от мъже-приятели, че малко по женски съм разказала историята, но щом мъжете също я харесват, вече съм по-спокойна. А предразсъдъците относно рокерите, ами, всички ги знаем. Но и сред тях има хора с обичащи сърца, като навсякъде. Благодаря ти за мнението!
Поздрави и на тримата и много усмивки от мен! -
И на мен ми харесаА рокерите са стабиляги повечето.И няма как да не са - за хора обичащи вятърът в косите...
-
"Под тази дълга коса и груби обноски, под черните рокерски дрехи, биеше обичащо живо сърце..."
-
Толкова увлекателно разказваш, че...
А аз отдавна не бях се впечатлявала от подобно четиво!
Покланям ти се, Или! -
Благодарности, Идоменей! Трудното е докато усетиш героите, после тръгва сам разказа и не можеш да предвидиш как ще завърши. Много се радвам, че отново си прочел моята поредна малка Балканска история.
Поздрави! И усмивки! -
Страхотно,вълнуващо и истинско.Разказ се пише много трудно,а хубав разказ още по трудно.
-
Благодаря ти, Севи! Ти разказваш не по-малко увлекателно.
Благодаря ти, Ивана! Малко на страх пуснах разказа, но се радвам, че е усетен отново така, както много ми се искаше.
Поздрави и усмивки от мен! -
"Сякаш гласът идваше от дълбочината на извор, пълен с топлина, светлина и хиляди цветове на дъгата. Космосът се разтвори..."
Благодаря ти, Илияна! -
Благодаря, Краска и Петя! Да, понякога под грубите на вид неща се крие нежност и човечност! Поздрави!
-
Харесах!Поздрави!
Това лято в рамките на около 2 седмици опознах навиците на рокерите.На пръв поглед са груби такива...Влиза един от тях в магазина ,в който работих,с един голям нож...Настръхнах!Какво ли не си помислих...А човека с усмивка ме попита:
-Тук да имате дини,бях си приготвиил нож да я нарежа...
Олекна ми след като чух това...
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
