"... Тогава славеят се притисна по-силно към шипа, шипът допря неговото сърце и жесток пристъп на болка го прониза от глава до крака. Все по-люта и по-люта беше болката и все по-буйна и по-буйна ставаше неговата песен, защото той пееше за любовта, която постига съвършенство чрез смъртта, за любовта, която не умира и в гроба..."
Оскар Уайлд "Славеят и розата"
Вървеше бавно, дъждът се смесваше със сълзите и. Нямаше посока. Просто вървеше сама в огромния град. Една тъжна жена сред тълпа от хора, всеки загрижен и потънал в собствения си свят.
Тогава я видя.
Една прекрасна червена роза в калта.
Наведе се и я вдигна. Някой беше прекършил малките и шипчета. "Какви сме ние, хората! Страхуваме се дори от леко убождане!". Притисна цветето до гърдите си. Тръпка премина през крехкото и тяло.
Тя рязко смени посоката и с бърза крачка се отправи към дома си. Съблече мокрия шлифер и само с върха на пръстите си нежно отми калта от пурпурните листенца. "Целувам върховете на пръстите ти!" - споменът прем ...