- Тони! Толкова се радвам, че дойде!... Заварваш ме в градината, сигурно изглеждам ужасно! Не знаех, че си се върнал вече?

- Честит рожден ден, мамо! Изглеждаш прекрасно! Идвам направо от гарата - днес ме пуснаха.

- Това място буквално се разпада. Невъзможно е сам човек да поддържа всичко. Баща ти вече го няма... Изкорених розовите храсти, няма кой да ги подрязва...

- Мамо, това бяха любимите ти рози!

- Плевели нападнаха градината, почти покриха полянката, където си играехте като малки... Не помагат препаратите, искат ръка... Помня как пренасяхте облите камъни за алеите... Господи! Като че ли беше вчера.

- От брега на реката, всеки ден - по малко...

- Посети ли те доктор Кръстев?...

- Последния месец ми прави три изследвания. Разбира си от работата! А пред комисията бе толкова убедителен - за миг си помислих, че наистина съм тежко болен. Трябва да му се отблагодарим, че ме измъкна от затвора! Писах ти за това, мамо. Не получи ли писмото ми?... Всеки ден ти пишех...

- Ех, Тони! Щеше ми се да е по–лесно. Не исках да става така... Но трябва да ме разбереш!

- Какво да разбера?

- За брат ти! Искаше ми се да има и друг начин, но...

- Какво за брат ми? За какъв друг начин говориш? За какво става дума, мамо?

- Аз помолих доктора да ти помогне!... Каза ли ти, че операцията ще бъде болезнена? Дано това не те е изплашило... Можеш да си сигурен, че ако имаше друг донор ... Но на този етап не можем да намерим подходящ, единствено ти...

- Не, мамо! Няма да го направя!

- Тони! Изслушай ме! Той ще умре!

- Не мога да направя това за него! Не и след всичко, което ми причини! Моят син... Помниш ли го? Твоят първи внук... Той умря! Забрави ли!?

- Не беше негова вината, Тони! Ти караше колата! Ти, а не брат ти!

- Защото беше пиян! И защото не искаше да го откарам с такси!

- Не можеш да постъпиш така егоистично! Той има нужда от теб! Не разбираш ли!

- Когато аз се нуждаех от него, брат ми избяга от местопроизшествието, заряза ме с кървящо дете на ръце, мамо! В кола, която той открадна и за което аз лежах години!

- Не вярвам, че чувам това от теб!... Не искам да го повярвам!... Синът ми умира, а ти имаш наглостта да кажеш на майка му, че няма да направиш нищо, за да го спасиш?... След като вече си минал през този ад и знаеш какво е да загубиш дете!?... Нима просто ще стоиш отстрани безучастен и ще ме оставиш да изживея същата болка?... Не! Ти не си човека, който родих! Не знам кой си... Не знам в какво си се превърнал, но това не си...

- Мамо! Аз също съм твой син!

- Антони, защо искаш да ми причиниш това?

- Искам да ти го причиня? Това ли си мислиш за мен!?

- Смяташ ли, че не изстрадахме достатъчно? Смяташ ли, че не заплатихме скъпо и прескъпо цената за твоето безразсъдство?... Не те познавам като такъв. Ние сме семейство и трябва да се подкрепяме! Ако не превъзмогнеш себе си и не направиш това за брат си, тогава...

- Какво тогава! Какво тогава, мамо!?

- Значи никога не съм имала двама сина, Антони!

Румен Романов

08.05.2010