Вече 10-та минута се опитвах да пробутам нахалната ерекция на някой по-здрав шев в панталона. Не беше само заради Мая, а по-скоро от нерви, нали знаете как е...
За щастие бамбината се бе втренчила в машината за чистене с такова любопитство, все едно гледаше фокус с махане на глава или нещо подобно. От цялото и тяло бяха останали единствено дълбокото преклонение към това чудо на техниката и разбира се двете големи цици, събрали една кошница добре узрели разширени мъжки зеници, гаранирани с проклетата ми ерекция. В цялото си отчаяние вече си представях как Мистър Сергеевич излиза от изхода с рутинирано спокойствие, оглежда за табелката с името си и бавно, с обиграна корпоративна усмивка се приближава към цицорестата мадама и зле костюмирания дангалак. Тъкмо решава да поеме потното ми ръкостискане, когато погледът му отскача в стърчащия, успоредно на треперещата ми ръка, здрав балкански чеп в габардинена опаковка, готов сякаш на секундата да изкочи и се увие около глезена му, прилагайки ефектна хватка от свободния стил.
     - Колко ли струва това чудо? - Погледът и сочи пърпорещата машинка за чистене, управлявана от шкембест, мустакат чичка. Глупавият въпрос връща малко кръв в спаружения ми мозък.
     - 72 лева! - Изстрелвам съвсем непоколебимо. Реших да я метна с още по-тъп сарказъм. Мая се нацупи и издаде долната си устна напред, като малко момиченце, което току-що си е изпуснало сладоледа на паважа. Не ми помага. Въобще даже. В главата ми са пръска аппула с няколко милиона свирки, коя от коя по-мокри и сочни. “Тая няма я бъде...”
     - Знаеш ли к`во! Аз ще ида да пусна една вода. Тоя тип докато се дотътри от самолета ще мине още половин час.
     - Нали преди малко беше? Да нямаш проблем с простатата, а? Пенсионер! - Мая се захили и циците и игриво заиграха.
     - Не бе, то такова, от жегата... - Нямах нито време, нито кръв в мозъка, че да я затапя. Изчаках цунамито от плът да затихне в плавни движения по часовниковата стрелка и със ситна балетна стъпка се отдалечих към кенефа.
     Българското летище почти по нищо не се отличава от българската ЖП гара. Същите селски мутри, пазарски чанти, сочни псувни, гарнирани с викове “Ей го Наката, бе! Респективно Пешо, Коцето, Павката, Тиквата, Марулата и т.н. Синове чакаха майките си с надеждата да е скатала някоя хилядарка за раздрънкано голфче след хиляди безсънни нощи, прекарани в сменяне на памперси на стогодишни западноевропейски мумии. Младежи си придаваха важност и чакаха някой студент, чиято кътана като чеиз стипендия трябваше да материализира идиличните им мисли за морски вълни, ситен пясък под мишниците и разглезени гимназистки, смучещи малък Бейлис. Тук-там някой пръдльо с лаптоп и двуцифрен диоптър разваляше пасторалния пейзаж. Помислих си, че ако някой ден се построи космодрум в БГ-то, непременно, някъде по средата на обратното броене, ще се появи някой мургав субект и докато успееш да се почешеш по топките, ще ти е пробутал 4 чифта термо чорапи за 2 лева.
     Картинката пред вецето окончателно ме закопава там някъде на юг от тихия, едно време бял Дунав. Сещам се за Аспарух, как забива копието си и гордо казва “Тук ще е”. Тихичко проплаквам нежна псувня. Три мургави жрици, с външност, издържана в нормите на класическия посткомунизъм, чакат да се изпикаят за последно в границите на свидната им родина, преди да се отдадат на безгрижно шляпане в морето от розови скандинавски пишки. Тъкмо да ги подмина и ме осенява прозрение. “Еврика”. Спирам. Гледаме се като Злия Бил и Бързия Джо, чакащи градския часовник да удари кръгъл час. Единствено липсва някой бодлив храст да се изтъркаля между нас. В случая и торбичка от зарзават би свършила работа. Бавно бъркам в изпотения джоб и вадя измачкана двайсетолевка, от служебните. Минава ми веднага мисълта “Непредвидени разходи по посрещането на Господин Дмитрий Сергеевич”. Курвите се споглеждат и едната с небивало отегчение въздъхва. Дръпва банкнотата и ми посочва с глава вратата на тоалетната. Професионализъм в най-чист вид. Възхитен съм!
     Олекнал от всякакви тревоги, с блажена усмивка се връщам при Мая. Тя нервно тропа с крак и друса цици. Мен, обаче, вече не ми пука и си позволявам да ги разгледам от чисто ценителски съображения.
     - Колко време ти трябва да се изпикаеш? - Ядосана е. Дори не обръща внимание на мустакатия чичка с машината.
     - Имаше опашка! – отговарям невъзмутимо и дръпвам табелката с надпис “Mr Dmitrii Sergeevitch” пред себе си.
     Пътуваме в новичкото “Ауди” и слушаме Wind of Change на Scorpions. Минава ми налудничавата ми мисъл как Сергеевич се оказва някой дърт Сталинист и ни надупчва с КаГеБейския си макаров в името на Съюза. Бързо се разсейвам от натрапващия се руски акцент, припяващ в такт “Он де винд оф чееейч”. Още с пристигането се лепна за Мая и очичките му почнаха да пъплят по деколтето и като изплашени хлебарки. Седях близо минута с протегната като пенис ръка, в слушане на “Какая прекрасная!”, “Българскии женщини очен страстньие”. Точно взех да омеквам, когато старчето се обърна като робот и смачка десницата ми с косматата си лапа с такава сила, че мутрата ми се усука като мокро пране. Задявките продължиха и по пътя към хотела. Аз седях отпред и завистливо гледах как Сергеевич продължаваше да бележи точки, а пък Мая без никакъв срам му се лензеше и пърхаше похотливо с сините си очички. Почудих се дали шефът не я е инструктирал да му бутне гювеч. Щеше да е наистина жалко. Мислено вписах в графа “разходи” на доклада - “Полово амортизирана секретарка - 1 брой, да се бракува.” Изкикотих се наум и продължих да изучавам в детайли бельото на Мая в огледалото, представяйки си интересни порно сюжети. Разваленият английски ме изрита от блаженството.
     -А вие, мистър Бонев, били ли сте в Русия? Трябва да отидете! Ще се убедите, че руските жени са не по-малко красиви. Помислих да вметна някоя пошла шега относно половата симбиоза между същите тези руски жени и българското черноморие, но дипломатическото ми благоприличие взе връх. Вместо това му се измазних, както си му е редът.
     -О, и без да съм бил, няма как да не зная за пословичната им хубост. “Черно море, тъпако, колко съм ги прекарал...” Сергеевич доволно се разплу в кожената седалка.
     Хотелът се намираше на около двеста метра от околовръстното, почти извън града. Сергеевич не искаше да се набива на очи в големите вериги по центъра, макар че би било малко вероятно някой извън нашите среди да го познава, или поне така си мислех. Дмитрий заемаше високата длъжност във интернационалната мегакорпорация “Алуминпром” вече 25 години. Нито вятърът на промяната, нито гладните за поста му, добре костюмирани хиени можеха да го помръднат от престола му, здраво бетониран от връзките му в руската Дума. Въпреки че получаваше седемцифрена годишна заплата в долари и според слуховете, поне двойно повече под масата, Дмитрий Сергеевич се намираше далеч от класата и възможностите на големите олигарси. Съзнавайки, че не разполага нито с времето, нито с потенциала да постигне нещо повече, Дмитрий се бе отдал на неприлично епикурейство на стари години. Ежемесечните му командировки, които впрочем сам си гласуваше, при това с пълен кворум, бяха идеалното оправдание за това. Не, че Големите риби не знаеха какви ги върши, даже напротив, това беше една от причините за фирменото му дълголетие - човек, който не иска нищо повече от това, което има. За нас, обаче, парафът на този човек означаваше всичко. Бъдещето на опосканата след комунизма “БГ Алуминекспорт АД” се крепеше единствено върху нестабилната плоскост към несекващата гръд на Mother Russia. Респективно, при евентуален провал, цялата торба с лайна щеше да излее върху мен и после, най-вероятно щях да бъда екзекутиран от администрацията по някой особено гнусен, старобиблейски начин. Не знам защо Продан (шефа), избра именно моя милост за бавачка на старчето, но неизменно след това все повече ми се върти мисълта за жертвения агнец. Шефът ме извика на прайват конвърсейшън в задимения си офис, въоръжи ме с безлимитна “Visa” и устен картбланш да не се спирам пред нищо, за да задоволя щенията на важния гост. Незаконно и неморално не били оправдание! Точно така ми го каза! Сега, като се сетя, в думите му като че ли имаше повече отчаяние, отколкото заповед. Тогава, обаче, излезнах от офиса му като Джеймс Бонд, стискайки здраво в ръката тлъста банкова сметка и с въображаем “License to kill” в джоба на сакото ми. Ако знаех, че в близко бъдеще ще газя в лайна до колене, щях да прекарам следващите два дни в умуване на план за дезертиране, но...
     Аудито направи широк завой по почти празния паркинг. Пъпчиво пиколо с лигава усмивка се затича към колата, но в старанието си оплете крачките и се спъна. Шапката му се катурна от кривата му глава и се спря точно в краката на Сергеевич. Той се наведе и я поизтупа надве-натри от белия прах. Приближи се и я постави с две ръце върху изпотената кратуна на момчето, ръкополагайки го в кралско звание
     -Ну! Будит осторожен! - Извика с мазния си баритон, при което изстреля малка пенеста плюнка, която се залепи върху червения нос на сащисаното пиколо. Дмитрий го хвана за раменете и приятелски го разтърси, пусна двайсет долара в червеното му сако и продължи към фоайето.
     - Мистър Сергеевич! - Побързах да го настигна. – Вечерята започва в 7:30. Колата ще е тук в 7. Ако дотогава имате нужда от нещо, аз съм на ваше разположение!
Хорошо... Очен хорошо!