- Виждала ли си как танцуват по жарава? – ме попита през пролетта моя приятел, с който не се бяхме виждали отдавна. Той си идваше от време на време от чужбина, обичаше да странства из различни страни и затова аз го наричах Човека Птица.

Бяхме седнали да вечеряме в едно заведение в центъра на столицата. Стояхме един срещу друг на дървени маси с пейки. Семпъл ресторант с много вкусна кухня. Не бях сядала друг път там, но ми хареса . 

- Не съм виждала. – отвърнах. Той се учуди. Аз също, заради въпроса. Не го очаквах.

- Никога не си виждала как танцуват по жарава? – възкликна той.

- По телевизията, естествено. – добавих.- Впрочем, защо е този въпрос?

- Защото е същото. 

- Кое е същото? – попитах озадачена.

- Любовта. 

Загледах се в лицето му. Разгледах го внимателно.  Познавах го отдавна. Но мисля, че за първи път виждах това лице да стои срещу мен, за първи път, докато изричаше тази дума. Любов. Или може би грешах.  Дали в онзи момент Човека Птица на мен ми се стори без крила, или просто ги беше прибрал плътно към тялото си, затова ми изглеждаше непонятен. Вероятно си почиваше от дългия полет. Или си въобразях. Не знаех, но имаше нещо вдън очите му, което ме караше да се чувствам особено различно на онази среща.

- Усещала ли си я някога истинска и дълбока? Остави какво си ми разказвала. Говоря ти сериозно. Истинска любов? – попита ме директно той.

Почувствах се неловко. И от него, и от начина по-който ме попита. Изведнъж хората около нас спряха да съществуват, спря да свири и музиката. Сякаш се случваше нещо зрелищно, не отвън, а вътре в мен. То зажужа. Опитах се да го спра. Погледнах дървото, което стоеше до нас. Беше красиво дърво. Погледнах и Човека птица. Сега вече бях сигурна, че беше прибрал крилата си и вероятно не защото му харесваше мястото, до което са го пренесли, а защото не знаеше как да ги разпери отново. Може би затова ми задаваше неясни въпроси. Или ги задаваше на себе си, а аз бях просто декор, или екран, който би могъл да отрази отговорите.

- Не зная. А, ти? Усещал ли си я? И впрочем, какво за теб значи истинска? 

- Аз те попитах пръв, Силвия. – прекъсна ме той. – И защо винаги ме контрираш с въпрос? – подразни се, очевидно очакваше от мен искреност, а аз не бях наясно докъде може да стигне тази тема.  Но той отново я подхвана.

- Хайде, отговори ми просто.

- Добре, вероятно съм я усещала в някакви рамки. – казах, стараейки се да избегна очите му, но не успях. И изобщо как е възможно да се говори просто за нещо, което не познаваш - се запитах.

Той ме гледаше учуден. 

- В рамки? – изрече с иронично съжаление.

-Да, в рамки. – повторих остро, раздразнена от съжалението. 

Разсмя се. Чашата със сок се разклати в ръката му, сякаш щеше да прелее, но той я овладя и отпи, като че ли редовно пиеше това блудкаво горчиво лекарство, изписано му от личния лекар и изобщо не усещаше вкуса на плодовете стичащи се в гърлото. Накрая обяви:

- Това е глупаво. За първи път чувам подобна глупост.

Не ми хареса как го каза и мимиката на укор също. Какво разбираше той? В главата му се въртяха като пеперуди около нектар безброй жени. Безброй, които го харесваха и вероятно нито една, която да го обича истински. Я, не на мене, тия!

- Ти пък откога стана толкова вещ в истинските неща? – попитах, за да го подразня. - Мисля, че си бил и по-ведър. И защо да е тъпо? Да обичаш предпазливо, не е тъпо. Тъпо би могло да бъде само, ако не ти стигнат четирите страни на рамката, за да бъдеш щастлив. И защо тази тема? 

Човека Птица мълчеше и се взираше в нещо зад рамото ми. Беше си изгубил младостта в неистински неща и сега идваше да ми задава този въпрос.  Ама че ирония!

- Аха.  Темата. – кимна той, премествайки черните си очи върху мен. Сега вече ми заприлича на бедуин с тази загадъчност в лицето. Нея сякаш също не бях забелязвала до онзи момент.  Имах усещането, че не съм го познавала през всичките петнайсетина години. И също, че знаеше нещо, което аз не знаех.  

- Защо, да е тъпо, отговори ми?

- Защото, Силвия, - каза той - ако обичаш в рамки, никога няма да разбереш дали е истинско. 

Аз повиках сервитьора. И не от неуважение към приятеля, когото познавах някога. Просто досадна ми стана тази чаша със сок, също и този нов неделикатен човек, който си мислех, че не може да ме изненада с нищо. Имах намерение да му разкажа всички весели истории, които ми се бяха случили през последната година, също и той на мен, а не да си човъркаме в сърцата, като в пъпки с гной. Или като деца с клечици, които намушкват  охлюва, за да проверят дали е жив. Да не говорим, че сокът в чашата ми беше вече топъл. За миг се презрях, защото се видях точно като едно от двете деца с клечица в ръка, и едновременно също като тях изпитах онова детско любопитство, нетърпението и чувството, че ей сега ще открия света, ако натисна с клечицата по-силно. Следващите ми думи сигурно са били подтик от всичко това. 

- Разкажи ми тогава, какво е.

- Не, Силвия,  - каза той. - Не искаш да знаеш какво е.  Сигурен съм. 

- Напротив. Но ти едва ли ще ме изненадаш. Защото, ако не в друго, то съм в сигурна в това, че хората ужасно си приличат, когато обичат. И когато мразят също.

- Тогава сигурно ще се изненадаш, но аз не мога да мразя. – каза той. 

- Не можеш, ли? Но това е толкова разтоварващо и забавно, трябва да опиташ. Наистина. – закачих го, за да го усмихна, но не ми се получи. Запитах се какво ли би било, ако бях казала нещо наистина смешно? 

Намерих в ръба на празната си чаша опора и пристан от вълните на тъжните отблясъци в очите му. Опрях пръст на стъклото. В тази гладкост, в тази окръжност се въртяха пясъците на спомени – и нечие въображение ги бе подредило, създало бе в тях ред, опора, индивидуалност.  

- Имах усещането, че живея истински, Силвия – чувах като в просъница моят приятел. Бълнуваше ли той?

Не посмявах да вдигна очи, страхувах се да го видя толкова слаб, толкова глъхнещ. Чувах как гласа му се измъчва срещу мен, с дъх, изпълнен с горест, а аз продължавах да обикалям с върха на пръста си този безкраен стъклен кръг. Този безкраен ад от сладки спомени, в които пропадайки той сякаш заживяваше отново.  И говореше ли, говореше. 

      -  Последен дъх живот. Без да си сигурна, дали имаш сили да поемеш още един.  Искрите танцуваха във въздуха, но това бе само за заблуда. Гориш като факла, Силвия. А на другите им изглеждаш като паднал от небето. Извънземно! 

Аз вдигнах очи. Той замълча, а мълчанието на мен ми изглеждаше като балон, пълен с усещания, който всеки момент може да се пръсне. Ще се пръснат тези усещания на всички страни и ще изгорят кожите на хората наоколо.  Моят приятел птица в онзи момент, не беше лентяй, не беше повърхностния мъж, купонджията, с неангажиращи разказчета, когото помнех. Беше сякаш пропаднал в себе си, не като птицата в небето, която познавах, а като човек на дъното на море. Дори не размахваше ръце, като истински удавник, просто си стоеше под водата и ме гледаше иззад нея. Не изглеждаше съсипан. Изглеждаше по-зле. Мъртвец с отворени очи. Но аз не можех да го приема и се опитвах да го разведря. Усмихнах му се, за да заявя присъствието на масата. Или нещо от този род. 

- Не е смешно! Наистина гориш, Силвия, – насочи пръст и го опря в слепоочието си. – Бум! 

Очите му пламнаха след този бум. И в онзи момент на мен ми се сториха страшни. 

- Тя имаше ли красиви очи? – попитах го след малко, защото някога ми беше казал, че търси жена с красиви очи, която да умее да обича.

- Очи ли? – замисли се разсеяно, търсейки цигарите си. Очевидно беше забравил за някогашните си предпочитания. Той запали и издиша дима. Да, имаше красиви очи. Но аз не говоря за това.

- А за какво говориш?

- За огъня.  

- Огън,ли?

- Да. Огън, точно така. – каза той, някак отнесено и се усмихна горчиво.

- Знам, че ти е странно. – добави той, след два антракта, когато мълчанието ни беше нарисувало някакви глуповати физиономии, в които ние общувахме само наум. 

- Защо да е странно? - попитах, опитвайки се да скрия нарастващото вълнение. Моят приятел птица е  влюбен! – Не е странно. Не е страшно! Естествено е. – успокоих го и глътнах няколко глътки джин.

- Човека Птица. – повтори той и се засмя. – Ама че прякор ми сложи тогава. Той сякаш говореше на себе си. И отново повтори прякора си, вече по-тихо. – Дай да видя какво пиеш. – Взе чашата ми с джин и я пресуши на един дъх. Едва скрих разочарованието си, че останах без питие. След малко каза:

- Затвори очи. 

Примигах недоумяваща.

- Затвори ги. – нареди той. - Не се шегувам.  

Аз ги затворих и се оставих на гласа му. Той ме водеше напред. Напред към една пътека. Има едно дърво – разказваше той -, разгледай го. Цялото е пламнало в червенина. То наистина е привлекателно. Прилича на нея. Някои биха казали, че цветовете му се разпалват от целувките на вятъра и то цялото да се превръща в огън. Огън на име Рустифина. Огнена, красива и недостижима.  По същия начин, както ние сега стоим с теб тук, Силвия, тя стоеше там и светеше. Изглеждаше красива отстрани с червени пламъци накацали по зелените клони.  Аз я гледах и си мислех, че всичките бури, ветрове, градушки и дъждове на света не биха могли да я угасят.  Запалила се беше. Светеше и сякаш нехаеше за мен, спускащ се към нея. Без да зная защо се спуснах. Може би съм си мислил, че ще я угася. Или, че ще взема за себе си този огън. 

Под влияние, предполагам на алкохола, след малко моят приятел призна, че всъщност е способен на  омраза. Намразил някои видове. 

- А  птиците? – попитах. Тях не ги ли мразиш?

- Също и птиците. Най-много тях, Силвия. Знаеш ли, също и песните им мразя. И, че тези хвърковати си получават заслуженото накрая. – говореше с презрение, опитвайки се да извади тъмнината от себе си, а аз се опитвах да му дам тласък. 

- Заради всички влюбени, на които са запявали красивите си песни и са омагьосвали с полета си, ги мразя. За всички сенки запечатани по реките и моретата, обещавайки им далечни земи и брегове. За всички арабки, скитащи се в пустинята, жадни, с напукани от вятъра устни, на които с полет са обещавали близък оазис. 

Не бълнуваше, но така изглеждаше.  Усети се след малко, че е излязъл извън очертанията на орбитата на изгорелите си криле и замълча.

Човека Птица млъкна. Млъкна сякаш завинаги. Стори ми се като още един тежък дълъг разговор това мълчание, докато си тръгвахме. Разговор, в който той ми казваше, че не може да диша, а аз спрях да дишам, за да му дам своя въздух. 

 После всичко заглъхна. Пътят, истината, стъпките ни, вятъра. Ние си тръгнахме и градът си тръгна от нас. В съзнанието ми останаха само едно дърво и една птица, устремена към запалените клони.