Рядка птица съм. Би трябвало да бъда под закрила. Чия?
Преди всичко на самата себе си. Често се улавях безмилостно да скубя перата си, които бяха щръкнали или които бях нацвъкала (пардон!) сама. Така се бях съсредоточила върху това скубане, че скоро щях да си пречупя крилата.
Тогава, в един момент на болка, осъзнах – трябваше да намеря начин да се пощадя и поне от време на време да бъда в състояние да летя. Чудех се дали щях да се справя. Наложих си го. За да намеря закрила и от някого друг.
Този, другият, трябваше да разбере, че аз съществувам. Как щеше да ме намери, ако си стоях сама в гнездото?
Първият „закрилник” ме забеляза. Той ме взе под крилото си, но само за да ми помогне в трудната работа с кълването. Добре, че не бях свикнала твърде много с това и успях да излетя от гнездото му.
Имах нужда от балсам за изкълваните ми пера. Аз знаех рецептата му:
Силно крило – да мушна глава под него вечер, преди да заспя;
Здрав клюн – не за да ме кълве, а за да пази там онова, което не е ред ...