Усещах тръпката на сутрешния сняг.

Помислих си за теб, момиче, когато си тръгна. Направих кафето горещо, загледан в небето облачно с цвят на зима. Студено ми стана от пушек на комина. Нещо липсваше, а всъщност всичко беше идеално застинало в картината на тази сутрин (може би канела). Сещах се за теб, почти понякога. Отворих широко прозореца да нахлуе светлината. Единствено тя придаваше неуловимия миг щастие на тази сутрин. Рано сутрин, когато е застинало, когато времето изнизва вятъра по улиците белота. Кафето е силно. Мисля си за теб, любима моя, за нашата секунда сутрин. Дали за теб, или за очите, в които оглежда се 7 h при изгрев. Мисля ли си, или те усещам? Щастие. Какво ù трябва на една сутрин?  Кафе с дъх на канела, момиче с очи, във нежност спряла. Искам всяка вечер да е сутрин. Искам всичко да е сутрин, скрита нежно в зимните стъкла и да виждам теб, момиче, по заскрежените листа. Нека да е сутрин, а кафето горещо аромат на канела като твоите устни. Пия от чашата с нежна целувка и докосвам теб, момиче канелено, всяка сутрин. Понякога твърде рано.

Погледът ми умира в часовниковата стрелка. Нима е вечер и кафето е студено. Не виждам теб, момиче. Канелата стопи се под върха на езика ми. И щастието бавно провървя към следващата сутрин. Затворих прозореца, сломен от бившия спомен за теб. 

Вечерта се събира в стъклена  чаша Розе, цветът е същият и всяко зрънце е наслада. Отпивам бавно, потопен във сивотата на нощта. Мълча аз, мълчи и тя. Нощта е опиянена от чувството на изпразнена бутилка.

Момиче, не си мисли, че си единствена, накрая винаги е дъжд. Момиче, не си мисли, че си ми взела всичко. Остана ми и сутринта с аромат на канела и вечерта с цвят на Розе.