- Почакай! – затичах се след нея.
Тя ми отвърна с тънка нотка на сарказъм :
- Не излизам с непознати.
Тази жена… Побъркваше ме. А беше толкова красива... Дългият червен шал се стелеше нежно върху меката и като коприна коса.
Замълчах. Вървяхме през тихото поле, огрявани от последните слънчеви лъчи…
- Променила си се…
Тя не каза нищо, но извади цигара.
- Искаш ли?
- Отказах ги.
- Виж ти…
Приближих се леко до нея. Усещах приятния аромат на лавандула, но от него въздухът не ставаше по-лек като преди…
- Трябва да вървя. – загърна се с шала, сякаш за да се предпази от студа в сърцето си и стана. ...