Тя хвана котвата и я намести. Връвта я дръпна рязко и замалко не падна. Беше с изкрящожълта грейка в тон със ските и щеките, разбира се. В ушите й се виждаха слушалки тип “тапички”, от които се чуваше музика или може би по-скоро джънгър.
Не носеше шапка. Всъщност мразеше шапките може би напук на майка си, която постоянно повтаряше колко са нужни и как без тях се хваща менингит. Това звучеше страшно, но тя никога не обръщаше кой знае колко внимание на майка си. За сметка но това винаги носеше огледалните си очила. Без тях като че ли беше сляпа. Очите й не понасяха прекалено силната светлина, особено когато е отразена в снега.
Сега се носеше нагоре за последното спускане. Повечето хора вече си бяха отишли и тя беше последната, която пуснаха да се качи на лифта. От двете й страни имаше високи ели и борчета покрити с дебели юргани от сняг, а между тях се гушеха храсти, които по-скоро приличаха на огромни снежни топки, останали от играта на великани. Но тя не им обръщаше внимание. Около нея ...