Седя на стола и пропъждам тъмнината. Пъдя и съня - и без него мога да живея.Седя на стола и мисля хиляди неща – глупави, лъжливи и определено не толкова истински, колкото ми се иска. Има демон в душата ми, обвит в облаци дим. Демон, вплел се в стомаха ми, просмукан в кръвта ми, вгнезден в сърцето ми.
- Какво знаеш ти за любовта, дете? – ме пита той. – Опитала ли си от забранения плод, за да говориш така свободно и открито за нея? Знаеш ли на какво се основава чувството, за което уж всички живеят и умират?
Облаци дим се издигат към светлината, която хвърля лампата и за миг забравям тъмните сенки, които са скупчени на стената, изчаквайки ме да проявя дори миг невнимание и разсеяност. Задушени от острата опияняваща миризма на никотина, няколко мушички падат по бюрото ми, носейки известие за преждевременната смърт. Грижливо изписват със собствените си безжизнени телца преходността на живота.
Лампата изгасва, светлината изчезва, едва различавам малките трупове в тъмното. Не човешки, но все ...