Малко след десет сутринта, час преди бързият от София за Горна да профучи по важния Четвърти, гарата се бе опразнила. Тълпа пъстра и многолика се бе изсипала от последния влак и вече се разтъпкваше по алеите в парка. Пред входа гърмеше духов оркестър. Огромен транспарант с надпис "Честито Гергьовден" се мъдреше току над главата на диригента, който, уверен в своята гениалност, редуваше военен марш с цигански кючек. До изкуственото езерце се извисяваше шарено виенско колело, а до него, под сенките на акациите, места бяха заели стрелбища, няколко сергии с лъскави дрънкулки, сладоледчии и семкаджии. Изклепани със захарен памук хлапета се гонеха из навалицата, ухаеше на скара, а жонгльор гълташе саби фрингии и карловски ножове. Тумба момичета се кикотеха високо и демонстрираха самочувствие и пренебрежение пред изпосталелите ергени от близката Пецова махала, които жадно ги изпиваха с очи, надигайки бутилки бира.

  – Глей-глей-глей! Тц, тц... тц! Виж ù пазвата на тая! - смушваха се един друг, сучеха ръкави като пехливани и пристъпваха от крак на крак.

   Народ прииждаше от всички села в околността. С коли, с каруци, паркираха до оградата на парка и от тях слизаха жени в омачкани, запотени от пътуването басмени рокли, полепнали по бедрата им, мъже с шаячни панталони, старци с каскети и калпаци, пъргави бабета с бастунчета.

   Далеч от тоя глъч, Ачо се шляеше по коловозите самотен, когато видя непознатия. Излежаваше се в сянката на вагон, спрян далеч от товарната рампа.

- Здравей! Що тука лежиш, мърляво е, а и  отдолу камъни, не ти ли убиват?

-  What?

Погледна  го с недоумение.

- Офф, ти не си от нашите. Аз пък си рекох, че... Откъде си?... Where are you from?

- Nеtherland.

- Ааа... Нидерланд! Туй Германско беше, нали? Знам го. Чак от там ли ви карат вече, тука свършиха ли? Мале, що път си видял... Ми що си сам, де са твоите, да не си се загубил? - разпитваше Ачо.

 Непознатият кимна и се усмихна.

- Хилиш се ти, ама нали помниш как ви драхме на световното. Стоичков, ферщеен? Айнц-цу-цвай-цу-дрън! А? Ха!

- Stoich... kov? Not understand, sorry! Sorry!

- Донт уори, бе! Донт уори! - усмихна се широко и Ачо. - Пък и "сори-мори" - ядохте вече калъчката. Такъв ви го заби Лече, че... Ама не сега, не! През 94-та. Ама какво съм седнал да ти разправям, като те гледам, скорошен ми се виждаш. Едва ли ще помниш... То и аз не помня, разказвали са ми. 

   Изви глава и се загледа към раззеленилата се гора, която започваше оттатък прелеза, зад Четвърти. Има-няма стотина разкрача до там.

 - Всичките сме ви мачкали, ама преди. Сега нас ни бъхтят кой отде и как ни хване... Мдаа... Сега, братче, ние сме за сори, разбираш ли... Мани, калпазанска работа....

Локомотив правеше тромаво маневра на втори, началник гарата и прикачвачите се изпокараха нещо. Нямаше жива душа на перона, само двама работници в сини гащеризони се щураха около един товарен вагон и се надвикваха изнервени.

- Обичам я тази гора. - кимна към близката зеленина  - Гора, разбираш ли?  A това тук е гара. Пуф-паф... Ама, че език гаден имате, чудя се как се разбирате един друг...

- Го-ра... Га-ра... - опита непознатият.

- А така, получи ти се, браво! Гора. Аз там живея, по е сигурно, а тук ида ей така, да се поразтъпча...  И гледам много да не се отдалечавам, защото... Разбираш, нали? Хе-хе!

   Тупна го свойски по гърба.

- Ей, ама ти много слабичък ми се виждаш! Вас там, в Нидерланда, не ви ли хранят, не падна ли тоя Хитлер!? Заради туй ли идете насам вече? Тъй кажи бе! Аз пък си помислих, че...

   Непознатият отново се усмихна, докато очите му внимателно следяха движенията на ядосаните мъже отсреща. Те ръкомахаха и ядно спореха.

   - Инак, якенцето ти е, гледам, вървежно. Хубав косъм, лъскав. Трепач си, бате! Виж моето, поопърпа се вече, ма си го нося. Няма как, сиромашлък. - заключи философски Ачо и се намъкна до него, в сянката.

   Минаваше десет и половина и вече препичаше. Остра миризма на амоняк и рояк мухи сочеха отходното място, намиращо се в най-отдалечения край на малката гаричка. Мъже прескачаха рехавата ограда и се облекчаваха отзад, направо върху стената на  боядисаната в кремаво схлупена постройка. Други не издържаха и пикаеха направо в храстите. Подухна лек ветрец и вонята стигна до тях. Непознатият сви гнусливо нос. Скрибуцане, музика и олелия се носеха по въздуха откъм парка. Народът се забавляваше. През коловозите прибягаха трима хъшлака на по седем-осем, и един над десет години. Избраха място на няколко метра от рампата, седнаха направо на цимента и провесиха крака над релсите. Големият извади цигара, кибрит и цъкна. Опъна веднъж дълбоко, изду гърди, задържа с усилие, от което очите му се изцъклиха страшно, сетне бавно, като истински мъж, с  наслада изпусна дим -  едновременно през ноздрите и устата. Малчуганите го гледаха със завист. Едното припряно посегна към цигарата,  но другото го перна през ръката:

  - Чакай си реда, бе!

Към нажежения, наситен с изпарения на машинна смазка и грес задух, се прибави и тежкото зловоние на тютюн. Непознатият сбърчи нос и прихна. От ноздрите му полетяха ситни пръски, тръсна глава и облиза устни. Ачо каза шеговито:

  - Наздраве!

  Изведнъж приведе глава по-близко до него:

 - Гадно, нали? Не се диша... Защо не дойдеш с мен в гората, да видиш въздух... Ех! Що не дойдеш наистина!?

Един от работниците - дългурест, небръснат здравеняк, спря до хлапетата. Изгледа ги, изтри с мръсна кърпа потта от челото си и се надвеси над тях. Не се сепнаха от огромната му сянка, изгледаха го нагло и продължиха да се редуват на фаса.

- Тц...тц... тц! Опасна младеж расте. Ей, палангози, ако ей сега се обадя на бащите ви...

Големият се ухили, от което пъпките по лицето му се разтичаха от брадичката към челото и се спряха чак до ушите:

- Ще се обадиш, друг път. Моят е в Испания, а обади му се де!

- Моят пък в Италия! - плю важно, както бе виждало по филмите русолявото, по-едрото от двете братчета, и налапа овлажнения филтър. Очите му се насълзиха от усилие да укроти напиращата го кашлица, но не успя и телцето му се затресе. Останалите се разсмяха.

- Да-а, бащите по чужбина, дечурлигата си отиват мърцина... - сякаш на себе си промърмори дангалакът.

- Иване! Ей, Иване! Какво се занимаваш с тия келеши, бе! - показа се от вагона колегата му. - Иди го търси, ти казах, щото ще ядем какалашката!

- Ба, ще го търся! - изрепчи му се Иван и изгледа злобно децата. - Да не би аз да съм го загубил!

- Абе, ей! На умник ли ми се правиш! Няма аз, няма ти в тая игра! Трябва да са сто, а са деветдесет и девет! Кой се разписа за сто, м? Кой, бе?... Ти!... Ти разписа товарителницата, без да ги броиш, нали!?... Нали!?

Иван гузно мълчеше  - бесен от яд, с натикани  в джобовете безполезни пестници.

- Прочете ги, ама после – настояваше другият. - Като ти умре х... - сети се за хлапетата и смекчи тона - Трябва предварително да броиш!

- Добре де, не ми викай! - гласът на Иван потреперваше, като че щеше да се разреве всеки момент. Точно днес, когато всички празнуват, егати късмета - баш него да изпратят да освободи пратката от Холандия. - Чел, не чел... какво да направя?! Може ония да са сгрешили!

- Кой бе, холандците ли? Я не говори глупости! Пломбата кой я счупи? Ние! Документите разписахме ли? Разписахме ги! Следователно – стоката е приета и носим отговорност! Ясно? Айде, размърдай се малко, че изпуснахме панаира! Айде, мръдни, бе!

- Айде бе, стига рева, да му... майката!

- Хич не псувай! Ако трябва някой да се сърди, туй съм аз, че заради теб сега седя. – Сниши тон и добави – Ще го намериш, ясно? Ако не, ще откраднеш! Откъде -  все ми е тая! Бройката трябва да е пълна! Толкоз!

 - А да ти го донеса готово изпечено направо в тавата, не щеш ли!? – разпени се Иван, но колегата му дори и не го чу, защото се бе забил в бюфета за бира.

 - Слушайте, пичаги! - надвеси се повторно над момчетата той. - Ако ми свършите една услуга, ще почерпя.

- С какво? -  любопитство се изписа по физиономията на най-дребното.

- Е, с какво... С каквото има в бюфета - лимонада, вафли, кока-кола...

- А сладолед? - опита да се пазари пак дребосъкът и в големите му, наивни очи се стаи очакване.

- Не става! - отряза го големият. - Пакет цигари и две бири на панаира, инак - не мърдаме от тука!

- И сладолед, от жълтия! – допълни малкият.

- И сладолед! – продължи парламентьорът. – По един на човек.

- За мен два, аз бира не ща! – обади се русолявото. – И захарен памук.

- Чу ги! – важничеше големият и стри с пета фаса.

- Брех, че сте и важни! - идваше му да ги зачатка с шамари, но се озапти. - Добре де, имате ги. А сега чуйте.

Сниши се към момчетата и им заговори нещо бързо и оживено. Те се спогледаха за миг, сетне кимнаха с глави: "Дадено!" и станаха. Големият дръпна встрани бандата си и посочи сянката на вагона отсреща. Още като седнаха да пушат, бе забелязал беглеца, но нямаше защо да им отваря очите на колячите. Нека се изръсят. Другите се изкикотиха. Пръснаха се в три посоки.

   Скоро на гарата отново всичко затихна. Само музиката от панаира долиташе иззад олющената сграда на чакалнята, помайваше се над празния перон и накрая,  като уморено ридание увисваше в маранята.

- Тия какво търсят? - Ачо почеса гръб в едно от колелетата. - Какво ли пак се е загубило? Веднъж бяха пропуснали да сложат пломба на един вагон от Италия, и после цяла година градът джиткаше с вносни патъци. Зимата пък какво пиене падна, да знаеш. Два вагона с водка "Народная" Хе-хе!... Случват се такива неща по гарите... Някой път обаче, ми става толкоз криво и тъжно... Когато разтоварват хладилни вагони... В тях превозват трупно месо. Прасета, телета... Ех! Грозна картинка!...

 Непознатият кимна разбиращо:

- Го... ра... та...

- Да, да, гората! Там ми е сърцето, да знаеш. Там е истината! Има едно място, една закътана поляна, недалеч от тук... Тревата недокосната, до кръста ми стига, един аромат на джоджен, риган, мащерка... Ветрецът подсвирва в клоните на дърветата, пеят птички. Трябва да те заведа. Ще видиш какво чудо е  майката природа! Гальовна, нежна и истинска, ще ти се да попиеш аромата ù, да я почувстваш, да се разтвориш в прегръдките ù! Като полегнеш, земята рохкава и топла, вечер чуваш щурци, а през деня слънчицето гали, гали...

   Бе притворил очи и напевно говореше. Чужденецът го последва по непознатите пътеки и сякаш вече бе там.

 - Усещаш ли? Спокойствието, тишината, която е нарушавана само от ромона на поточе. Слушай - изведнъж блеснаха очите му. - Що не дойдеш с мен сега, а? Ела! Ела да видиш каква красота е! Ей къде е, на ръка разстояние. Нe е за сам човек всичката тая хубост. Грехота ще е да не я споделя с някого... А? Идваш ли? Тук и без друго си... загубен!

   Непознатият го гледаше с кафените си топли очи и като че ли всичко разбираше. Откъм западната част на гарата се чу тихо изсвирване. Някой пристъпваше крадешком, предпазливо, но дребните камъчета и изгорелите треви около траверсите го издадоха. Хлапаците приближаваха. Холандецът нервно потрепери и се опита да стане. Ачо надзърна:

- Слушай, усещам как свиват обръч около нас! Теб дирят, нали? Ти си стотната бройка, която се е отделила от стадото. Така ли е?

- Ста... до! Ста... до! - закима холандецът.

- Ти не си част от това стадо вече! Какво чакаме още, тръгвай! Хайде! Каквото и да стане, поне ще знаеш, че си опитал да промениш съдбата си, не си седял безучастен!... Бързо, не искам след няколко часа да те гледам окачен на някой ченгел на бут и плешка.

 Непознатият с усилие се надигна, пристъпи, изохка от болка и залитна. Ачо го подпря да не падне.

   - Ай, лошо! - намръщи се. - Къде се утрепа така, бе. Вратата ли те притисна? Вратата, нали? Ей, че късмет! И мен така, преди година, когато ни разтоварваха, моите отзад така се юрнаха към изхода, че ме стъпкаха, заклещи ме  вратата. Врещях, пищях, никой не ми обърна внимание и си останах във вагона. Когато се съвзех, се оказах сам. Другите... Нямаше ги вече. И оттогаз все в гората се крия. Особено по тия пусти  празници когато дойдат... Ама и аз какво се разприказвах! Да се измъкваме от тук. Леко!

   Пропълзяха под вагона и опирайки се един на друг, с накуцване се отправиха към гората. Някакви си стотина крачки, само стотина.

- Ей, стой! - ревна след тях единия от работниците. - Иване, Иване, бързо вземи пушката. Ей, хлапета, заобиколете ги отдясно!... Отдясно бе, вашата верица! Стой, бечи! Бечи-бечи!

 Бързаха колкото можеха. Оставаха им трийсет разкрача още, двайсет и пет, двайсет и щяха да потънат в гората - зелена, примамлива, с поляни, пълни с красиви цветя, сребърни ручеи и гъсти сенки. Зад тях викаха, псуваха и се заканваха двамата касапи, трите хлапета  и началник гарата.

   Не видяха, че на важния Четвърти коловоз се задава бързият "София - Горна Оряховица". Не чуха нито сирената,  нито спирачките. Просто всичко стана бързо. Толкова бързо, толкова безшумно и безболезнено, че душите им дълго още бягаха запъхтени към дълбокото усое. Дълго след като бяха се отделили от телата им. За да намерят покой и за да се слеят с него.

04.05.2010

Румен Романов

Честит празник, българи...

http://99mp3bg.net/song.php?s=play&id=4029