32.
Вървях замислен по залезно-синеещата улица. Малко преди да изляза, бях открил отдавна забравената, недовършена дърворезба с лика на Мирабела. Спомних си как пламъците в камината бяха обхванали бавно лицето й.
А после я забравих. И въздъхнах. И пак почувствах равномерната болка в душата си. Неле се отдалечаваше все повече. Изстиваше. Прелестните й северносини очи все повече се отдръпваха от мен. И аз отлагах. Залъгвах се.
Вече почти не излизахме. Тя предпочиташе компанията на приятелките си и тази на бившето си гадже пред моята. Избираше да не се прибира с мен и Маркъс. И беше студена. Отдръпната. Странна.
Краката ми сами ме отнесоха при човека, за когото бях убеден, че ще ми се зарадва. Влязох в полупразния заради ранния час бар. Тя беше там и почистваше някакви чаши, обърнала хубавия си профил към мен. Бакърената й коса меко, разсеяно проблясваше под оскъдното осветление. Седнах на един от високите столове и зачаках да ме види, като без да искам се любувах на гладкото чело, небреж ...