Денят ми започна съвсем обикновено. Ставах с мисълта какво ще ми се случи днес, закусвах, измих си зъбите и отидох на училище, но нещо там не беше същото. Различното е, че видях Нея. Тя беше толкова нежна, извивките на тялото ù бяха перфектно изваяни, а усмивката ù бе толкова озарена. Не спирах да я гледам. След няколко секунди тя мина покрай мен и носеше аромата на праскови.
      Влязох за първия час по химия, а  тя седеше най-отпред, докато минавах, не свалях поглед от нея, а най-лошото беше, че тя дори не знаеше, че аз съществувам. Часът свърши. Аз тръгнах към нея и тъкмо да протегна ръка към рамото ù, тя се вдигна от чина, усмихна се и отиде при приятелите си. Аз се огледах дали има някой около мен, защото не можах да приема факта, че ме дари с прекрасната си усмивка.
      Последнияt звънец удари. Взех си чантата, сложих си слушалките в ушите и си тръгнах както всеки ден. Пътят до вкъщи никак не бе кратък, но аз обичам да се разхождам и да си реализирам живота на хората, които минаваха покрай мен. Изведнъж някой ме хвана за раницата и ме дръпна, аз се обърнах, а пред мен стоеше тя. Трапчинките по лицето ù се появиха и тя каза:
- Извинявай, че днес се държах грубо.
Аз не знаех какво да кажа, за да не се изложа.
- Защо да си се държала грубо? - попитах аз. 
- Помислих, че си искал нещо да ми кажеш, а мoже да съм си въобразила - каза тя, и едвам се сдържаше да се засмее.
- Всъщност исках да те попитам как се казваш?
- Брена, но приятелите ми ме наричат Бри, драго ми е. Ами твоето как е?
- Джерамая.
- Имаш невероятно име, ще те наричам Джем.
И тя ме побутна на шега и продължихме да ходим по алеята. Докато стигнахме
до тях, не сме спирали да говорим. Имахме доста общи неща.

- Е, тук живея аз - каза Бри.
- Довиждане, ще се видим утре в училище.
Тя влезе в двора ù, а аз все още усещах мириса на праскови.
     Прибрах се щастлив вкъщи, което беше рядкост. С отварянето на вратата майка ми ме посрещна и ме прегърна. Вечерта с нея мина страхотно.

                       Следва продължение...