Вече съм на пет и съм в предучилищна. Всички са очаровани от учителката, а аз разбира се, не мога да я понасям. Много е мила и все те гледа с тия влажни очи, което си е по-зле от това да те тъпчат с фрикасе. Но има нещо в нея, което ме интригува. Когато отблъсквам каприза й да напиша тая буква или оная цифра, щом дойде мига да не откликна на търпеливата й молба да бъда като другите, тя прави жеста. Казвам ти, това е най-изразителният жест, който съм виждал. А гримасата подир жеста не му отстъпва и на йота. Учителката вдига ръка – бавно, плавно и сякаш несъобразно времето – изпъва трепетни пръсти и едва докосва челото. Изведнъж лицето й се смръщва, а погледът й пробягва встрани. И тогава идва стонът, по-скоро ще го усетиш, отколкото чуеш, ще изтече, преди да е започнал. Мама каза, че това е мигрена. Тати рече, че е симулация на оргазъм. Ако щете ми вярвайте, но не възнамерявах да се насера. Случи се докато пишех “т”, а то се получаваше като “8”. Вдигнах ръка, за първи път в живота си, а ...