Тази странна жена беше загадка за жителите на селцето в Пролома. Остана си неразгадана  от деня, в който пристигна, до деня, в който кротко я положиха в селското гробище.

  Когато пристигнала в края на  есента, била около четиридесет и пет годишна. Носела малък, елегантен куфар в бежово, красива дамска чанта – също в бежово и чадър в бежов калъф. Ботите с мека козинка по края, както и шапката ú – с малка периферия, били черни. Ръкавиците – също. Била облечена в черна пола под коляното и късо капитонирано сако на цветя в старо злато на черен фон. До този ден никой в селото не бил виждал толкова елегантна жена. Германка.  Хората гледали втрещени дървения сандък, който заемал цялата каруца и бил с размерите на гардероб. От там едва го свалили осем човека, които разказвали на внуците си, че повече никога не са виждали толкова голям “куфар”. А какво е имало в него, постепенно се  разбирало нататък в годините.

  Довел я младият инженер Найден Христов - син на търговеца на дървен материал Цеко Христов. Историята на германката била покъртителна. Всички я знаели и я повтаряли и преповтаряли години наред. Инженерът бил женен за единствената дъщеря на Мия. Войната попречила да дойдат в България и никой тук не бил виждал младата му съпруга. После се случило нещастието. Жената починала при раждане. Инженерът решил да направи всичко възможно и да се върне в родината, където имал живи родители, които го чакали. Но той бил привързан към Мия, която останала съвсем сама след смъртта на дъщеря си. И се решил на странна стъпка: предложил ú да тръгне с него за България. След войната Европа била в руини и тънела в мизерия. Тя била загубила всичко - дъщеря си, дома си и роднините си. Единственият човек, който имал някакво отношение към нея, бил Найден Христов. И без да знае какво я чака в тази непозната страна, Мия приела предложението му. Пътували дълго и трудно. Последните километри до закътаното в пролома селце пропътували с каруца.

     Годините били трудни. Всичко било на купони – храна, дрехи, обувки, строителни материали, дори копчетата се вземали с купони. Мия съзнавала, че животът в семейството бил по-труден с нея, а комунистическата власт не гледала с добро око на инженера, който завършил в Германия и довел тук майката на починалата си съпруга. Макар да бил специалист, инженер Христов не  намерил подходяща работа и заминал далече, където се строял голям завод. Идвал си рядко и за кратко.

   Мия се опитвала да свикне с живота в селото. Имала упорит характер, била сръчна и трудолюбива. Стаята ú на втория етаж в голямата къща на търговеца гледала към реката. Тя я подредила по свой вкус – сама боядисала стените в небесносиньо и изрисувала тавана с пухкави облаци, птици и ангели. Ушила красиви бели завеси с небесни дантели по края, които изплела бързо в дългите есенни нощи. Връзвала тези завеси по странен начин – със сатенени панделки в двата края на прозореца. По стените имало картини, които Мия сама рисувала, и някои от тях подарявала на новите си приятелки. Те не знаели какво да ги правят и ги прибирали в моминските си сандъци, които миришели на босилек и лавандула. Германката имала и други дарби – правела чудновати сладки, плодови сладкиши и пити, които наричала със странни имена. Тетрадките за рецепти на жените се напълнили със заглавия  като “Вкусен сладкиш от Мия”, “Щрудел от Мия “, “Ликьор, който мирише на Мия”, “Малинов сос за печено от Мия” и какво ли още не - все с нейното име. Не минала и година и децата – момиченца и момченца от селото, започнали да носят шалове и шапки с красиви шарки и бродерии, пъстри и удобни престилчици, роклички с бели, бродирани якички и красиви, плетени коланчета. Мия умеела всичко и приемала поръчки за всевъзможни ръкоделия – шиела, плетяла и  бродирала по цели дни и нощи. Тя правела сладкишите, тортите и какаовите напитки за рождените дни на децата,  рисувала украсите за детската градина и лечебницата, ушила красиви покривки и завеси за сладкарницата на първия етаж в къщата на търговеца. Вече всички ходели там да пият лимонада, да ядат сметанова торта и ябълкова пита “Мия”. На кокетните масички сядали спретнато облечени майки с издокараните си момиченца и момченца с големи, моряшки яки. Мия донесла в това затънтено място нова мода за следобедно гости в неделя и разходки край зелените брегове на Искъра. Младите хора искали да живеят различно и Мия им показвала как това да се случи по най-красивия начин.

   За има–няма година кестенявата германка станала най-известната жена в Пролома и хората се допитвали до нея по всевъзможни битови въпроси, за образованието на децата си, за здравни съвети и за семейни проблеми. Тя упорито учела езика и странния диалект, на който говорели хората в планината. Четяла неуморно – вече нямало книга в селското читалище, която да не била записана в картона ú. Вечер сядала до прозореца, на който имало лампа с  плетен, колосан абажур, слагала на перваза книгата, вземала плетката и така – цяла нощ. Плете, обръща страницата и от време на време отпива чай от висока порцеланова чаша. Първо мислели, че нещо е болнава – хората тук пиели чай само в редките случаи, когато ги пипвала настинката. После разбрали, че тази напитка е не само полезна, но и приятна. И дошла модата да пият следобеден и вечерен чай. От околните села завиждали, че сред тези диви планинци е дошла чужденка и ги е научила на модерен живот, да се носят по нов начин и да мислят различно.  Хората я харесвали, плащали ú с каквото могат за добрините и услугите и се радвали, че споделя живота им. В дългите зимни вечери в читалището Мия започнала да учи младежите на немски език. Дори в областния град знаели, че на село има образована германка, която просвещава тамошните хора и ги учи на европейски начин на живот. Поканили я за възпитателка в пансиона на езиковата гимназия, но Мия не се решила да напусне селото  и хората, които я приели с отворени сърца.  Така минали няколко години.

    Един ден инженер Найден Христов се завърнал у дома и казал на близките си, че ще се жени. Родителите се зарадвали, защото вече се притеснявали, че ще остане да кукува сам - без жена и без деца. Майка му погледнала под вежди Мия. Инженерът също я гледал въпросително. Тя повдигнала прошарената си глава и кротко се засмяла.

   - Една хубава новина. Може тази жена при нас доведете? Да?

   И Найден Христов се засмял, защото веднага усетил, че тя бърка по немски маниер словореда. Нещо, което не правела често. Мия се вълнувала. Може би дори се страхувала, че когато в къщата влезе новата съпруга на инженера, за нея вече няма да има място в семейството. Старият търговец – бащата на Найден, веднага отсякъл властно.

   - Ти си си у дома, Мио. Която и снаха да влезе в тази къща, ще има две свекърви. У нас не може да е просто. Все има нещо, което не е като у хората. Ама ние сме такива.

   И въпросът бил решен.

   Сватбата станала голяма и хубава. Булката била облечена в невероятно красива старинна рокля, която Мия пазела от сватбения ден на своята майка. Хората се прехласвали да гледат сложната кройка, дантелите, бродериите и невероятно красивия воал, който бил дълъг девет метра. Най-странното в тази рокля бил нейният цвят – нежно небесносиньо, което променяло цвета си към сребристо, когато върху коприната падала светлина. Никоя булка дотогава не била в друга рокля, освен бяла. И затова всичко от тази сватба се помнело с години. После се родил синът на инженера. Младата майка боледувала дълго. Мия взела детето при себе си още в първата му седмица. Когато жената укрепнала и пожелала сама да се грижи за него, германката тихо се възпротивила. За да има мир в къщата и от почит към нея, старият търговец помолил снаха си да не прави сериозен проблем от това. Посъветвал я да започне работа и да е спокойна, че един ден ще е доволна от постъпката си. Детската учителка трудно се примирила, но пък разполагала с времето си, не се изморявала с грижи за момченцето, а само споделяла игрите и разходките му. Понякога му четяла книжки и рисувала с него. Основните и трудни неща около отглеждането, падали върху Мия. Малкият проговорил едновременно на два езика. Бил спокоен, уравновесен, сръчен и последователен. Имал умни очи и не бил  своенравен. Носел моряшко костюмче и бели чорапи без петна. Бил здрав, силен и добър. Хората искрено се чудели как е възможно на село да възпитаваш дете по този начин и да успяваш да го постигнеш.  В училище бил отличник без усилие. Момчето се казвало Андрей. Когато го прибирала от следобедните игри, Мия тихо извиквала:

   - Андреас, хайде бързо в къщата, моля!

    И той се прибирал, подскачайки на един крак – едно щастливо дете, обградено с много грижа и обич. После се родила Катерина. Отгледала я  другата баба – дребничка, тиха и трудолюбива селянка. Голямата и малката Катерина се обичали кротко, разбирали се само с очи и около тях се усещало  спокойствие, смирение и доброта. Момиченцето рано се научило да чете, защото Андрей по цял ден разлиствал шарените си книжки пред нея. Биели барабанчето, рисували с пръчка в мокрия пясък на брега на Искъра, а после се втурвали  към бозаджийницата на чичо Владо. Той им сипвал боза в дебели, тумбести чаши и те сядали на дървената пейка отпред да я изпият. По улицата отдолу се задавали баба Мия и баба Катерина. Децата хуквали към тях и  всяко се хващало за топлата ръка на баба си. Така се прибирали в големия дом в края на улицата. Хората често коментирали живота в старата къща. Чудели се, че там никой с никого не се кара и никой не говори лошо за другия. Голямото семейство живеело  тихо.

    Един ден Мита Пощаджийката потропала силно на голямата двукрила порта. Баба Катерина махнала широкото резе и я поканила в двора под лозата. Мита сложила на пейката тежка, кожена чанта, седнала и чак тогава извадила от един страничен джоб голям кафяв плик с много печати и марки. Писмото било от Германия. От Западна Германия – вражеската. Катерина станала, отишла под прозореца с къдравите завеси и тихо повикала:

   - Мио, Мио, там ли си? Слез долу да видиш какво ти носи Мита Пощаджийката!                                                           

   Чули бързи стъпки по дървеното стълбище и на вратата се показала Мия. Тя погледнала към Мита, после – към кожената чанта. Видяла в ръцете на пощаджийката големия кафяв плик и застинала.

   - Мио, ти какво? – обезпокоена попитала Катерина. – За теб е. От Германия.

   Мия си стояла на вратата и нямала сили да пристъпи. Катерина взела писмото и ú го подала. Тя го погалила с върха на пръстите си и го сложила до гърдите си. После се обърнала и чули бавните ú стъпки по стълбището нагоре. Не излязла цял ден. Не потърсила Андрей нито да го измие, нито да го нахрани. Катерина час по час заставала до вратата на стаята и напрягала слух да чуе какво става вътре. Било от тихо, по-тихо. И Катерина тогава питала:

   -Мио, добре ли си?

   - Иа, добре е – тихо се чувал гласът ú.

    “Щом слага и немски думи, не ще да е много добре”, си мислела Катерина, но разбирала, че това писмо днес е обърнало душата ú. Не била получавала нищо, откакто през онази есен пристигнала с Найден в планината. Вече 10 години. Мия не слязла да приготвят вечерята, нито пък седнала на масата. Децата притихнали, уплашили се. Андрей за първи път останал да спи в стаята на двете Катерини и се чувствал самотен и изоставен.

   На другия ден Мия станала рано и отишла в кухнята. До голямата дъбова маса - подпряла глава с ръцете си, седяла Катерина. Тя погледнала уморено към германката и потупала стола до себе си.

   - Хайде сега да кажеш какво пише в онова писмо, че не съм мигнала цяла нощ. А и ти не спа – чувах те да се въртиш горе като изгорена. Що стана, кой пише?

   -  Пишат от една организация. Леля ми Ингрид – голямата сестра на майка ми, е преживяла войната и през всичките години ме е търсила. Имала документи за смъртта на всичките  роднини, само за мен нямало нищо. И тя ме е търсила като жива. Разбрала е всичко, което се е случило с мен, с дъщеря ми и че съм в България. Тя вече е много възрастна и ме кани да се прибера у дома.

   - И ти? – в гласа на Катерина трептяло напрежение.

   - Мисля. Трудно е да реша какво да правя – редяла Мия с гърления си български.

   - Тука си ми като сестра. И си баба на децата. И си имаш голямо семейство. А там? Що ще правиш там, Мио?! – Катерина за първи път казвала с думи колко държи на германката.

   - Не можах да реша. Ще почакам още. До есента ще измисля какво да правя – Мия казала това и се захванала за обичайната си работа.

  Повече от три месеца никой нищо не продумал за писмото. В началото на есента, в една топла вечер, всички били под лозата и обсъждали  гроздобера. Изведнъж Мия казала, че е решила да не ходи в Германия, а само ще напише писмо на престарялата си леля.

   Найден Христов я погледнал изненадано.

   - Кажи защо си решила така.

   - Решила съм така, защото знам, че ако пътувам за Германия, може и да не се върна отново. И всички тук много ще страдате от властта. Тя и сега не ви е простила, а после ще стане много по-лошо. За децата. Те трябва да имат бъдеще.

   Всички усетили, че дълго е обмисляла и премисляла решението си. И че си е казвала тези думи още по-дълго. Наредила ги точни и без грешка.

  - Щом така си решила, добре – Цеко Христов бил доволен от решението на Мия и това личало от начина, по който станал и бавно влязъл в къщата. Катерина също въздъхнала с облекчение. Децата усетили, че онова напрежение, което с месеци притискало всички, вече си било отишло. И изведнъж страшно много им се доиграло. Тази вечер едва успявали да ги усмиряват.

   Годините се нижели – всяка различна от другата. Андрей и Катерина пораснали. Вече учели в големия град и там били много по-различни от връстниците си. Говорели немски като роден, били добри по всички предмети, свирели на пиано и били шампиони по шах. Баба Мия редовно ги посещавала, но все по-трудно носела тежката чанта, напълнена от Катерина до пръсване. После се случило така, че нито един университет не приел Андрей за студент. Имал лоша характеристика. Потисната от тази несправедливост, красивата Катерина изобщо не кандидатствала. Братът и сестрата живеели тихо в голямата къща и почти никъде не излизали. Всички ходели като сенки. Найден Христов знаел, че децата му страдали заради него, защото никой не забравил, че е германски възпитаник. Своята вина разнищвала в дългите нощи и Мия, която никога не разбрала защо хората таят толкова омраза към семейството, от което всеки бил видял само добрини и подкрепа. После Андрей и Катерина заминали в София и си намерили работа в голям завод. Вечер Андрей свирел на пиано в бара на един хотел, а Катерина посещавала курсове за перукерка. И се преместила на работа в Операта. Андрей приел предложението на един добър музикант и тръгнал на турнета с неговия оркестър. Старият търговец имал усет за всичко, което се случвало с децата. Само веднъж попитал и двамата, като гледал да е в двора и никой да не чуе:

   - Право ми кажете. Ще имате ли друг живот или това ще е ?

   - Ще имаме, дядо. Само търпение.

   - И ще го доживея ли? – усмихнали се очите на Цеко Христов.

   - Гледай да удържиш – подсмихнала се Катерина. Искаме всички да го доживеете.

  Повече не било нужно. Старият търговец се прибрал в хладната стая, която миришела на чам и зрели дюли. Катерина прибирала нещо в големия  скрин до прозореца.

   - Катерино - с тих глас рекъл търговецът и когато тя го погледнала, я повикал с пръст.

   Катерина приближила, той се навел над ухото ú и тихо ú прошепнал:

   - Не бой се. Ще тръгнат, да знаеш. Трябва да удържим. Ще ми се да видим какво сме засели…

   Ктерина врътнала очи, прекръстила се и прошепнала едва чуто.

   - Един Господ знае, Цеко. Дано  има грижа за децата…

   - Ще – категорично отронил Цеко Христов.

   През пролетта на следващата година Операта заминала с част от състава си на турне в Испания. Случило се нещо неочаквано. Катерина била в списъка на одобрените да пътуват зад граница. Тя отишла. И се върнала. Същата година Андрей подписал договор да свири с групата на своя приятел на кораб, който правел екскурзии по Дунава. Нещо витаело във въздуха и всички в старата къща го усещали. В края на годината Катерина отново стегнала куфара си. Този път за Виена. Баба Мия и баба Катерина се затворили в стаите си и молели Бог да помага и да закриля внуците. Найден трудно издържал на напрежението. Всеки следобед излизал в планината и се връщал по тъмно.

   - Стига си скитал, че някой ще те наклевети и ще направиш беля на децата – строго му казал една вечер Цеко Христов. Стой си вътре. Веднъж  да се съберат във Виена… - въздъхнал на пресекулки старият търговец.

   В късния следобед Катерина тръгвала с влака за София. На другия ден бил полетът за Виена. Тя сложила сака си пред вратата под широката стряха и огледала бавно двора, натрупаната със сняг лозница, вдигнала очи към прозорците нагоре, към покрива и комина, който приличал на къщичка с калпаче. Излезли да я изпратят. И видели, че тя била облечена в капитонирано сако на цветя в старо злато на черен фон.  И разбрали. Баба Мия ú подала палтото и шала. Тихо я прегърнали всички. Само баща ú я изпратил на гарата – както винаги.

   Късно вечерта на другия ден Андрей и Катерина се разхождали по улиците на Виена, празнично украсена за Коледа. Очите им виждали друг свят. Който можел да бъде техният свят.

 - Андреас, нека утре да вземем решението, а? – тихо помолила Катерина.

 - Утре само ще си го кажем окончателно – отговорил той.

 После я изпратил. Колегите ú много се изненадали, когато тя им представила брат си. Един от тях видимо се притеснил. Малко преди представлението, когато Катерина разресвала косата на една балерина, той ú казал, че се налага да си поговорят. Усмивката й  казвала, че това  е може би най-хубавата новина, откакто е започнало турнето. Колегата – агент се поуспокоил.

   - Добре, утре ще поговорим на чашка виенско кафе – предложила тя и продължила да усуква косата на балерината.

  В малките часове на новия ден, тя и Андрей преминали границата и поискали убежище в Германия.

  Близките им в планината били разпитвани дълго и мъчително. От притеснение и тревога, сърцето на стария търговец не издържало и в началото на годината той починал.  Къщата притихнала още повече. Знаели, че трябва да издържат изолацията, намеците, погледите и лошите думи, подхвърляни подире им. Но, както често казвала баба Катерина, каквото и да става, винаги идва време за друго.

   Един ден в късното лято, на голямата дървена порта някой започнал да чука силно. Баба Мия бавно тръгнала натам, дръпнала широкото резе и отворила. На улицата стояло момиче и широко се усмихвало.

  - Аз съм Александра Илчева. Замълчала малко и добавила: приятелка съм на Катерина и ви идвам на гости.

   Баба Мия едва се задържала да не падне. Дръпнала се от портата и Александра влязла в големия, тих двор. Носела малък сак и черна чантичка, преметната през гърдите. Имала съвсем къса черна коса и големи, кафяви очи. Била слаба като морско конче.

   - Бях на турнето във Виена, когато Катерина и Андрей преминаха в Германия. Оттогава никой от нас не е излизал навън. Вече цели пет години. Едва тази пролет бяхме в Унгария, а преди три дни се върнахме от Швейцария. И там се видяхме с Андрей и Катерина. Затова идвам. Най-после за вас има новини. Добри новини – Александра се усмихвала и тихо разказвала за срещата си с брата и сестрата. Отворила чантата и извадила оттам сакото на цветя в старо злато и малък пакет. Нещо в дрехата не било същото, но това забелязали само баба Мия и баба Катерина.

   - Нося писмо, снимки и това сако. Катерина каза, че е важно.

   Александра постояла още малко, а баба Катерина напълнила сака с плодове и сладкиши. Сложила вътре меки, плетени чорапи и топъл триъгълен шал за зимата. Когато красивата балерина си тръгнала, Найден Христов я изпратил до гарата.

   Жените седели в кухнята и го чакали, за да отворят пакета.

   Андрей и Катерина изглеждали щастливи. Снимките били от университета, където Андрей учел право, а Катерина позирала в просторна болнична стая. На гърба на снимката пишело, че е на стаж в клиника по пластична хирургия. Имали и снимка в градината на красива старинна къща, боядисана в червено и с високи, бели прозорци. Пишели, че това е тяхната къща, в която живеят вече 3 години.

    Найден Христов бил изумен. Нямал обяснение как Андрей и Катерина са  успели да си купят дом, да учат в реномирани университети и да могат да пътуват свободно из Европа.

   - Някой може ли да ми обясни как се е случило така, че децата ми разполагат с такива средства? Няма да понеса, ако са се опозорили с предателство и са тръгнали против родината – тихо нареждал бащата.

   - Не се тревожи, синко! – казала баба Мия. Ето, в това сако, с което пристигнах преди повече от 30 години, бях зашила цяло състояние. Беше подплатено с толкова много банкноти, че можехме да живеем като богаташи през всичките тези години. Можех дори да се върна в родината си, но не можех да понеса раздялата и затова останах. После реших, че тези пари ще трябват за образованието на внуците. Но вие видяхте, че те нямаше как да получат тук образование. Каква беше вината на тези деца? С какво  бяха сгрешили пред родината, та бяха отхвърлени? Не можех да оставя нещата така – тя погледнала баба Катерина и продължила:

   - Двете с майка ти организирахме всичко. Децата ни послушаха. Имаха търпение и вяра. Затова успяха. И вие трябва да имате търпение. Всичко ще се промени един ден и отново ще сме заедно.

   Найден и жена му се разплакали. Тази нощ никой в къщата не заспал. Били толкова развълнувани, че си говорили до сутринта на тъмно , за да не събудят любопитството на съседите.

   Минали години и наистина всичко се променило. Колкото и да било трудно, те посетили децата в Германия. Двамата имали добри професии, добра кариера и свои семейства. Били истински щастливи, когато дошли отново в родната си къща. Андрей влязъл тихо в стаята на баба Мия и отворил старинния орехов гардероб. На една дървена закачалка висяло онова историческо сако на цветя, което изиграло ключова роля в пътуването им на Запад. Там било и детското му моряшко костюмче, заедно с една бебешка шапка с красива шарка и бродерия. До прозореца - на стола с висока облегалка, седяла баба Мия и кротко се смеела.

   - В този гардероб са ми спомените. И аз ще си стоя при тях, докато Господ  ме прибере.

   - Ние искаме да те вземем с нас, бабо.

   - Не, Андреас. Вие трябва да летите свободно, сине. А ние с баба Катерина ще пазим този дом топъл. И вашите корени ще пазим. За да има къде да се връщате.

   - Така ли го решихте двете? – засмял се Андрей. – Добре. Знам, че ще запазите нашия дом в планината винаги топъл и готов да ни посрещне. Сигурен съм.

   Слязъл на двора, където под лозата седяла баба Катерина. Той приседнал до нея, взел грапавата й ръка и я доближил до сърцето си.

   - Аз съм щастлив човек, бабо – рекъл тихо и целунал ръката ú.

   - И дядо ти е доволен от това, което засяхме и отгледахме, сине. Господ е милостив. Но трябва търпение и вяра. От мен да  знаеш, че всичко се постига с търпение и с вяра в сърцето.

    Андрей и Катерина отворили голямата дървена порта. Тръгнали по улицата и приближили брега на Искъра. Там – с по една пръчка в ръка, децата им рисували по влажния пясък. Край тях стоял Найден Христов и нещо им разказвал. Андрей и Катерина се чудели дали им говори на български, или на немски. Не си спомняли дали били казали на баща си, че двете момчета говорят и двата езика като родни.