Може би е само болката... или кънтящият звук в ушите ми. Може би е сърцето, отказващо да бие. Може би е само тишината и самата аз или нищото, в което съм. Някъде там между безчуствието и спомените, там където той не съществува. Място без страх от предстоящето и настоящата болка. Място, където бих могла да забравя, да бъда щастлива. Там, където бих била различна... но само бих, само може би.

Само нощ и ден в едно, само аз и тишината, нищо друго. Очите болят... сърцето... Една след друга сълзите се сменят. Изчезват една по една, така както той изчезна. Незнаеща защо съм такава, защо бях ù позволила. Обвинявайки себе си, за да боли повече, повече отколкото е нужно...