… Седя сама, свита в ъгъла под малката тераса на първия етаж - единственото „сухо” място наоколо. Леденият есенен дъжд се излива безпощадно, образувайки локви с размерите на малки езера. Ослепително белите светкавици раздират тъмното, сиво небе и осветяват могъщите, призрачни облаци. Студеният вятър като че ли нарочно блъска големите, черни дъждовни капки с всичка сила в асфалта и прозорците на къщите, за да им причини възможно най-голяма болка и да накара небето да плаче още по-горчиво…
Да… Всичко плаче… Дори дърветата, изгубили вече всичките си листа и свели клони под напора на вятъра, стенат и скърцат зловещо… Всичко…
Аз също плача… Е, ако може да се нарече така… По-скоро сълзите сами се изливат от очите ми… Прегърнала коленете си, седя и гледам втренчено най-близката локва. До преди около час броях капките, които падат във водата, но постепенно дори това ми омръзна. Сега мислите галопират бясно из съзнанието ми, а сърцето ми се свива… Защо те няма, по дяволите?!
Водата от мокрото я ...