Sep 13, 2011, 10:14 PM

Самият живот 

  Prose » Narratives
967 0 3
6 мин reading

Да, виждам  ги, без да мога да си обясня как и защо се случва. Зная, че и те ме виждат, но това е единственият контакт помежду ни. Не  се опитват да ми кажат нещо, поне до този момент. Обикновено се случва, когато край мен има техни близки, усещам го. Но не съм го споделяла с никого, дори и когато се научих да го приемем, без да изпадам в паника. И без да смятам, че съм  луда.
Започна, когато майка почина. Докато седях онази нощ до нея заедно с две  възрастни наши роднини, видях как се надигна, погледна ме, а очите ù се усмихваха. Жените не забелязаха нищо, а аз си помислих, че сънувам, но после започна да се случва все по-често, и с непознати.
От филмите с подобна тематика, както и от разказите за духове, съм останала с впечатлението, че така мъртвите се опитват да се свържат със света, който са напуснали, за да предадат някакво послание на близките си хора. Тези сякаш се озадачаваха не по-малко от мен, че ги виждам и че те ме виждат. Сякаш и аз, и те, в един момент попадахме на странно и непознато за нас място, и  съвсем не бяхме наясно как да реагираме на това.
Всеки път, преди да се появят, имах  особеното усещане, че  пространството край мен изтънява и като че ли ме всмуква в себе си. Понякога си мислех, че оставам в това състояние много дълго, часове наред, но  впоследствие разбирах, че са минали само минута-две. Не повече.
Винаги съм била тиха и затворена. Пълен контраст с красивата и енергична жена, каквато бе майка ми. Проговорила съм късно, а дори и тогава не съм задавала типичните детски въпроси. Можела съм да седя с часове неподвижна, втренчена в една точка, без да обръщам внимание на нищо около себе си. Кой знае, може би и тогава съм виждала нещо, скрито за останалите, но нямам спомен за това.
Майка ми ме отгледа съвсем сама, а за баща си нищо не зная, след като разбрах, че този спомен е твърде болезнен за нея. Така или иначе, справяхме се някак с живота си, особено тя. Благодарение на нейната  всеотдайна обич и внимание, се научих да  приемам търпеливо общуването с непознати, което животът така или иначе налагаше като нещо неизбежно. Но и досега  предпочитам тези контакти да са сведени до минимум. Честно казано, за мен живите хора представляват не по-малка загадка и  определено ме притесняват повече, отколкото духовете, които виждам.
Но въпреки всичко се налага. Фирмена политика е  служителите да присъстват на всички тържества, които шефовете организират, на всяко отсъствие се гледа с лошо око - като незачитане на вътрешния правилник. Бях свикнала с подобни събирания, и без това никой не ми обръщаше особено внимание. Бях  скучната особнячка, която никой не забелязва, и това ме устройваше чудесно.
Онази вечер не беше по-различно. Дремех кротко в един ъгъл, без дори да наблюдавам какво става край мен - винаги беше едно и също. На подобни събирания хората се забавляват по един и същи начин. Очаквах момента, в който ще се появят Те - когато бях сред повече хора, почти винаги се случваше.
Тогава го видях. Висок, тъмен и абсолютно непознат. Наблюдаваше ме от другия край на залата, без да ме изпуска от очи. Смути ме фактът, че не се появи онова познато ми усещане за завихряне, което предвещаваше срещата ми с Тях. А и той беше сам. Искам да кажа - около него имаше много хора, разбира се, но присъствието им сякаш  още повече го дистанцираше от всички и всичко наоколо.
Чудех се дали и другите го виждат и попитах една от колежките, с която  бяхме най-близки.
- За кого става дума? - наостри уши тя и се заоглежда.
- Високият мъж ей там - посочих дискретно. - С прошарения кичур. Синеокият.
Тя погледна в посочената посока, а после - към мен, очевидно озадачена.
- Не виждам  такъв. Ако не беше невъзможно, щях да си помисля, че говориш за брат ми. - сръга ме закачливо и се изкикоти - Бас държа, че щеше да си паднеш по него, всички го правят. Висок, тъмнокос, със сини очи. А белия кичур в косата му го прави още по-интересен.
- Има голям сребърен пръстен на лявата ръка - отбелязах тихо. - И трапчинка на брадичката.
Тя  се отдръпна и сега видях в погледа ù нещо повече от учудване. Май  успях да я изплаша.
- Описваш ми точно  него - каза тихо и объркано. После се взря в мен, явно усетила, че и аз се  чувствам доста особено. - Какво става? Не разбирам...
- Всичко е наред - успях да ù се усмихна. - Малко ми се замая главата, сигурно е от виното. Ще изляза да глътна малко въздух.
Очаквах, че той ще ме последва, щом непрекъснато ме гледа. Който и да беше, явно проявяваше интерес към мен. И без съмнение беше пробудил и моя. Усмихнах му се мислено и ми се стори, че той по някакъв начин ми отвърна, защото ме изпълни едно  необяснимо чувство на ведрост и светлина. То се превърна в ярка, почти осезаема дъга, която  се протегна между двама ни и се вля в нас. Усещането беше фантастично, сякаш си преляхме  енергия един на друг, докосвайки не телата, а аурите си. Никога преди това не бях изпитвала нещо толкова близко до щастието. Ужасно ми се прииска да  усетя и близостта на тялото му.
Вместо него обаче се появи колежката, с която говорих преди малко.  Беше пребледняла и изглеждаше страшно разстроена.
- Случило се е нещо ужасно. Току-що се обадиха от болницата.  Приели са брат ми с тежки  изгаряния след инцидент във фабриката.
Смутих се, не знаех какво да ù кажа, освен да изразя съчувствие относно случилото се.
- Ще ме придружиш ли? - внезапно ме попита тя. - Не вярвам, че е било случайност, дето ми заговори  точно за него преди малко. Ти... наистина го видя, нали?
Кимнах. Бях не по-малко изплашена и объркана от нея, и  точно като нея нямах никакво обяснение за случилото се. Не знаех как бих могла да я успокоя, докато пътувахме с таксито, просто държах ръката ù и усещах, че цялата трепери.
- Сигурно е мъртъв - промълви по едно време и на ръката ми капна сълза. Каза и още нещо, но толкова тихо и отчаяно, че не я чух.
- Не е мъртъв. Бъди сигурна. - погалих ръката ù и леко я стиснах. Тях ги виждам по друг начин, ми се щеше да ù обясня, но нямаше  как. Не беше подходящ разговор между приятелки, особено в момент като този. Но ми се стори, че твърдостта в думите ù я окуражи и  поуспокои.
Изчакахме  търпеливо във фоайето, докато ни повикат в кабинета на лекаря.  Състоянието му било стабилизирано, поне за момента, успокои ни той.
- Можете да го видите, но все още е неконтактен.
Беше той, познах го, макар  превръзките да скриваха  почти изцяло лицето и тялото му.
- Момчето се оказа  истински герой - каза лекарят. - По време на последната интервенция сърцето му спря  за повече от минута и помислихме, че го губим. Но се справи чудесно!
Приближихме се и тя страхливо докосна ръката му. Боеше се да не му причини болка, той изглеждаше толкова уязвим и крехък под стерилната белота на превръзките.
- Едва ли ще ви усети - вметна докторът - Сега просто трябва  търпение. Важното е, че избегнахме най-страшното.
О, да, усеща ме - отговорих му мислено. Но нямаше как да му обясня, че  току-що  бях почувствала най-нежната прегръдка през живота си. Като че  самият живот ме прегръщаше.

© Христина Мачикян All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Вълнуващ разказ!
  • Привет, Христина! Харесах разказа ти, ако в действителност ти се случват всички тези неща, то не трябва да се страхуваш. Това е дарба! Може би е страховито, но е дарба.Лека вечер!
  • Според мен трябва да има продължение :P макар че това, най - вероятно, ще ни вкара в някоя мелодраматична любовна история :D
Random works
: ??:??