Лятна привечер. Вятърът носи аромат на рози. Онова време от денонощието, в което на изток вече се появяват първите блещукащи звездички, а на запад мастилено-черната паст на спускащата се тъмнина дояжда последната ивичка жълто-розово небе. Тишината е нарушавана единствено от звъна на щурчетата и красивия глас на славейчетата. Седим под разлистената асма, щастливо уморени. Чакам с нетърпение и скрито задоволство да чуя познатата вече реплика, без която не може да приключи нито един добре оползотворен ден: "Добра работа свършихме днес!"
Че какво по-хубаво от това да си държал в ръцете си стоплената от слънцето земя, да си я разоравал, да си й дал живот, после да си се грижил за него и, когато е дошло времето, да споделиш плода на тази земя с най-близките ти хора!