-Недей! Моля те недей! Не го прави… Не ми го причинявай! Спомни си за всичко хубаво, за всички усмивки, за всеки момент на щастие… Не ги заличавай с тази трагедия! Моля те!
-Ти си виновна! Ти и само ти! Имах нужда от теб, исках само приятел, а ти ме предаде, обърна ми гръб и ме остави сама… Вярвах ти, мислех те за добър човек, на когото мога да имам доверие! Сега вече е късно, няма нужда от повече думи...
…
Те бяха две момичета, приятелки, много добри, най-добри, разбираха се с половин поглед и леко сритване под масата. Изглеждаха неразделни, бяха заедно от сутрин до вечер и като се приберяха пак си пишеха. Да се чудиш как не си омръзваха… Разбираемо, или не имаха приятелство, на което всички завиждаха. Всеки иска да има човек, който го оценя и обича точно какъвто е. Веднъж например бяха в едно кафе, нищо странно, те постоянно киснеха някъде, в някое кафе, седяха си и изведнъж едната се умълча, замисли се за нещо, или пък се натъжи, кой знае, другата не каза нищо, не я погледна дори, само се облегна назад и я прегърна. Нямаше нужда от друго, и двете го знаеха, този акт на любов беше достатъчен, дори за 10 секунди и двете вярваха, че всичко ще бъде наред, не заради друго, а защото са заедно.
Много бяха различни една от друга, едната беше добра, наистина добра, силна, борбена, готова да се справи с всичко, знаеше коя, какво иска и как да го постигне. Другата пък нямаше толкова силен характер, не обичаше да показва истински емоции, обичаше да се смее и да говори глупости, винаги искаше да центъра на внимание, доста често дори ставаше досадна.
Двете някак се разбираха, или щяха да се карат и да си крещят за най-малката глупост, или да се смеят за най-голямата. Когато обаче се стигнеше до истината, до трудното, до гадното, винаги бяха заедно. Без дори да има нужда да се замислят, или да го обсъждат.
Цветя и рози… Всичко беше перфектно и така, докато вече не беше… Една сграда може да преживее 100 земетресения и да оцелее, но да се срути на 101-то. На този етап ще е трудно да ги различаваме без да ги назовем някак. Да наречем едната Рая, а другата Мая. Рая е момичето, пред което няма нищо невъзможно, а Мая е тази, която не може да живее без хорското одобрение. Странното е, че не беше момче ябълката на раздора, по принцип това е главната причина, поради която момичетата се карат, но тук не беше така. Както споменах, те имаха приятелство, на което можеше да завидиш, така се и случи, завидяха им. За съжаление има много злобни хора на света, които си нямат друга работа и се месят в живота на останалите. Хора, които се хранят от нещастието на околните…
Беше ден, като всички други, времето беше мрачно, леко напрегнато, леко мъгливо. Всичко беше спокойно, дори скучно, и така докато на някой не му дойде идея, как да ги скара. Започна се от едно изречение, после стана кратък текст, после цял разказ, после пагубен слух, а накрая скандал… Историята беше доста добре скроена,ставаше дума за Рая, тя беше главната героиня и не беше от добрите. Репликите ѝ в този сценарии бяха много грозни и естествено бяха по адрес на Мая. Представете си всичко, което не харесвате в себе си, всяка несигурност, всяка слабост, после си представете как чувате, че най-добрата ви приятелка мисли всички тези неща за вас и не само това, обсъжда ги с останалите и ви се подиграва за тях. Така беше скалъпена историята, че звучеше все едно наистина се е случило, все едно наистина го мисли и все едно наистина го е казала.
Когато Мая я чу, тя не знаеше как да реагира, та те бяха като сиамски близначки и сега изведнъж да чуе това за себе си, точно от нея... Почувства се сякаш я затискат цял куп скали и просто не може да си поеме дъх. Зави ѝ се свят, побесня, после се натъжи, после дори ѝ стана смешно. Мина през всяка емоция в рамките на 5 минути. Тя си беше виновна, сгреши като не повярва на човека, когото познава по-добре от всеки друг, а повярва на една история с много мистериозни източници. Спря да ѝ говори, не ѝ вдигаше, не ѝ пишеше, не ѝ даде шанс да каже дори дума. Беше твърдо решена, че за нея този човек вече не съществува.
През това време, Рая се пържеше в собствения си ад… Не знаеше как да подходи, най-вече защото не разбираше, кой би направил нещо такова. За нея тази постъпка беше толкова далечна, наистина не я разбираше, не можеше да го проумее. Опитваше се да стигне до Мая, за да ѝ обясни, но тя вече беше вдигнала всички стени. Рая не си представяше живота без Мая, не искаше, не можеше, а ѝ се налагаше… Не беше само Мая, всички се бяха обърнали срещу нея. Опитваше се да се бори, но е много трудно, когато си напълно сам, без дори една капка подкрепа. В нея преди гореше много силен огън, сега обаче сякаш беше загаснал…
И двете се мъчеха, и двете си липсваха, и какво от това. Мина малко време, и живота ги срещна съвсем случайно. Когато се видяха, за секунда и на двете очите им грейнаха, след това обаче и двете си спомниха, какво се е случило и пламъкът отново изгасна. Рая го прие като перфектния момент да се изяснят, защото знаеше, че ако я погледне в очите и ѝ каже истината, Мая ще я разбере и ще повярва, или поне така си мислеше. Когато и да са се карали преди, това винаги помагаше. Трябваше им само да се погледнат в очите, за да си кажат всичко. Този път обаче не беше така. В очите на Мая не срещна любовта и разбирането, които беше свикнала да вижда, там сега имаше неприязън и отвращение. Опита се да говори с нея, опита се да обясни, но без успех…
Живота си продължаваше, все пак света не се въртеше нито около едната, нито около другата. Беше им много трудно, това може би беше най-тежкият им период, до сега. Най-тежка всъщност, беше безнадеждността на ситуацията. И двете се чувстваха предадени и не изглеждаше като да има път назад.
Два месеца по-късно Рая се сблъска с наистина най-лошото, загуби брат си. Само на 23 той почина в катастрофа. Те живееха заедно, родителите им бяха загинали още, когато бяха малки. Тя беше съсипана, не виждаше как може да продължи да живее, не виждаше къде е смисъла. Ако до сега само се чувстваше сама, то сега вече беше съвсем реално. В един такъв момент имаш нужда от подкрепа, имаш нужда някой да е прегърне, без думи, просто един акт на любов, който да ти върне надеждата… Е тя не го получи. Мая знаеше какво се е случило, в първия миг, когато разбра, веднага скочи и тръгна, както би направила преди два месеца, но после се спря. Не знаеше кое е правилното. Те не си говореха дори, изглеждаше ѝ лицемерно просто да се появи все едно нищо не е било. Не осъзнаваше, че точно това трябва да направи, мислеше че ще влоши ситуацията, в която Рая вече се намираше.
Рая не отиде на погребението, не можеше. Не можеше да излезе от стаята му. Лежеше на леглото и гледаше стената с празен поглед. Беше изплакала всички сълзи, беше крещяла, беше чупила, остана и само празнота. Беше като вцепенена. Не чувстваше глад, нито жажда, нищо. Тялото ѝ беше там, но само то.
Три дни по-късно Мая си стоеше вкъщи, не правеше нищо особено, когато на вратата ѝ се звънна. Не ѝ се беше случвало скоро, последният път беше преди около два месеца, когато Рая бе отишла, за да се опита да говори с нея, тогава обаче, дори не отвори. Стана ѝ интересно кой може да бъде… Човека беше същия, повода беше друг. Този път отвори, даже се зарадва, че я вижда, беше готова да оставят всичко в миналото и да продължат напред. Отвори вратата и се усмихна, дори опита да я прегърне, Рая обаче се дръпна назад. Стояха една срещу друга и се гледаха в очите, и двете имаха какво да кажат, но сякаш нещо ги спираше.
-Нека излезем навън - каза Рая.
Мая тръгна след нея, не задаваше въпроси, просто я последва. Излязоха навън, отидоха в една тиха градинка, точно до дома на Мая, преди много обичаха да стоят там и да си говорят. Мая се почувства както преди, погледна я и почувства най-голямото спокойствие, света отново беше нормален за нея. Бяха заедно на тяхното място и единственото, което искаше сега е започнат да си говорят и да не спрат, докато вече наистина няма какво да си кажат, дори това да отнеме дни… Седна на една пейка усмихна се и се опита да каже нещо, когато Рая извади пистолет от чантата си.
-Какво е това? – попита тя, видимо разтревожена.
-На какво ти прилича?
-Каквото и да мислиш да правиш недей! Недей! Моля те недей! Не го прави… Не ми го причинявай! Спомни си за всичко хубаво, за всички усмивки, за всеки момент на щастие… Не ги заличавай с тази трагедия! Моля те!
-Ти си виновна! Ти и само ти! Имах нужда от теб, исках само приятел, а ти ме предаде, обърна ми гръб и ме остави сама… Вярвах ти, мислех те за добър човек, на когото мога да разчитам! Мислех, че когато наистина стане тежко, ще забравиш всички глупости и ще бъдеш до мен…
-Знам и съжалявам, но моля те не прави нещо, за което, ще съжаляваш и ти. Не бях до теб, знам го, направих грешка, недей да правиш и ти.
-Мислиш, че искам да те убия, нали? И да искам не мога…
-Тогава защо имаш пистолет?
-Твоят живот не мога да отнема, в моя обаче не остана нищо, което да си струва. Вече не виждам смисъл да се боря, тунела стана твърде дълъг, а лампите явно не работят. Не можех обаче да си тръгна, без да ти кажа каквото имам. Ти си виновна! Познаваше ме по-добре от всеки друг, знаеше, че дори не съм способна да изрека тези думи, но им повярва, без дори да ми дадеш шанс! И сега, когато ми е най-трудно теб те няма… Погребаха брат ми, а аз дори не можах да отида, защото нямах силите да стана. Не мислех, че има какво да ме събори, но явно не се бях срещала със самотата. С нея не мога да се преборя.
-Не си сама…
-Сама съм! Не съм дошла да ме убеждаваш в каквито и да е приказни истории, нито за да се сдобряваме, виновна си и ще живееш с вината, докато не го забравиш и не продължиш напред. И това ще мине… За сега обаче, сбогом…
-Неее!...
Ще ви спестя детайлите, но не беше приятна картина. Рая почина. Мая скочи и се опита да я спре, но не можа. Нямаше кой да я спаси. Тя беше взела решение и независимо, дали точно в този момент, или не, за нея живота беше приключил. Мая загуби най-добрата си приятелка и спечели цял живот изпълнен с вина. В онзи момент тя обмисляше, дали да не я последва, но не събра смелостта. Всяка вечер след това, Мая сънуваше един и същи кошмар, винаги тези думи и винаги същия край, колкото и да се опитваше, дори на сън не можеше да го промени. Рая сгреши само за едно, тя никога не го забрави. Вината никога не се заличи, нито празнината.
Две момичета си отидоха в този ден. Мая стана коренно различен човек. Спря да се смее, спря да се шегува, не говореше с никого. Всяка свободна секунда прекарваше в размисъл над всичко, което се случи. Пет години по-късно и тя си отиде, някои казват, че е било инцидент, други знаят истината.
А можеше да е друго…
Можеше да не се карат. Можеше да няма злоба, можеше хората да са добри и да не се бъркат в чужди отношения. Дори брат ѝ можеше да е още жив, кой знае. Никой! Никой не знае! Днес е едно, утре съвсем друго. Затова прегърнете ближните си и им кажете колко ги обичате, защото може да нямате тази възможност утре! А може и да няма утре…
© Ева Георгиева All rights reserved.