Вече сме петстотин, пожълтелите ми леко треперещи ръце взимат изпокъсаната тетрадка, дописвам това тук и считам всичко за приключено.Пръстите ме болят от писане, а белезите на може би започваща болест си казват думата, леко изпукват, но не им обръщам внимание. защото вече сме петстотин.Тънък лъч светлина яростно се забива в зеницата ми, подобно на нож пронизващ плътта, но ми харесва.Затварям прилежно кафявата тетрадка и се понасям към тясна улица, за да седна на малка пейка боядисана в синьо, защото вече сме петстотен ден от престоя ми тук.Стоя под едно дърво, но не усещам хладината, може би ще остана час или два, докато ви разкажа една история...
***
Беше лятото на 2001г.
Полетата пищяха от горещината на юлското слънце, лъчите властно пронизваха земята и палеха мощен огън в недрата ѝ, щурците немощно пееха своята песен, а едва доловим северен вятър полюшваше изсъхналите треви, които шумоляха в заклинание.По онова време някъде там...понесени в миналото, спомените и сивия делник, аз сре ...