На...
Цялата история и всичко случило се бе странно, но и обичайно като случка от неговия живот. Всичко започна от това, че неговите приятели не можаха да възстановят всички запаметени данни в повредения му телефон. Между загубеното бе и датата на един рожден ден. Обаче помнеше добре нейната зодия и когато тя настъпи, той ù пожела по телефона: „ЧРД, Делфинче! Бъди винаги себе си! Казват, това било частица от истинското щастие!”
Както след това се оказа, поздравът му бил подранил с десетина дни. Тя учтиво му благодари, но тонът му подсказа за някаква грешка. Попита я открито и му бе напомнена точната дата.
- Извинявай! – отговори той. - Не мога да ти обясня как така се получи, но се чувствам виновен. Защото си от четирите жени в моя живот, и на които безкрайно държа. Също както и на двете си деца.
- Няма за какво да се извиняваш! – реагира тя.
- Не! Има! Аз така мисля. Приеми ме тогава за странник. Или за странен. Но аз така мисля. Накрая, знаеш ли, искам да ти подаря един разказ. Започнах да го пиша тези дни. Нека да е моят подарък за този твой рожден ден.
И ето че втори месец се опитваше да изпълни своето обещание този човек, когото много ценеше и от чийто талант и нрав отдавна се възхищаваше. Още повече, че с нея, също както и с дъщеря си, можеше да говори на всякакви теми и да си имат доверие в истинския, човешкия смисъл на думата. Или поне той така си мислеше. Със своя разказ искаше да отправи и едно послание към хората, които някога биха прочели написаното. Но за негово удивление, стигаше до определено място и не можеше да продължи. На следващия ден започваше отново и отново. Може би защото искаше в него да напише за толкова много неща. Не знаеше. Докато изминалата седмица бе много интересна и неочаквано го подтикна да пише така, както го правеше преди.
Няколко проведени разговора през последните дни му се врязаха в паметта и едва ли щеше да ги забрави скоро. По-скоро не техните теми, които бяха съвсем обикновени, а това, че не очакваше тези разговори. Бе щастлив, че те потвърдиха неговото изградено мнение за събеседниците му. Първият бе с млад човек, когото познаваше много бегло, но един ден в барчето седнаха на една маса и за първи път от толкова време в тази фирма успя да поговори с колега на една от любимите си теми – книгите. Познаваше и неговата приятелка. Впечатлен от случилото се, каза малко по-късно на тяхна обща позната, която също бе сред споменатите вече по-горе особено скъпи за него срещнати същества:
- Знаеш ли, от толкова години във фирмата вчера за първи път говорих с някого за книги. И след този разговор с него разбрах, че неговата приятелка е много, много щастлива, щом има до себе си такъв човек. Той е много добър и умен. Така ли е, или се лъжа в него?
Удиви го промяната в лицето на събеседничката му. Веднага пролича, че не очакваше да чуе току-що казаното от него. Знаеше, че тя познава отдавна и е близка приятелка на тази двойка.
- Да. Така е! – замислено кимна тя.
Не знаеше на какво се дължи. Дали го е видяла в нова светлина, или само се изненада от неочакваната оценка от човек, чужд на тяхната компания. Той продължи:
- Значи не съм се излъгал. Когато я видя след отпуската, ще намеря случай да ù го кажа и на нея.
Което и направи. Но случилото се не бе всичко. На следващия ден се получи така, че съвсем случайно техен разговор докосна тема, която бе необичайна за двамата, макар да бе нещо обикновено за средата, в която се движеше от доста години. А тази среда не признаваше да съществува забранени разговори и взаимоотношения между мъж и жена, независимо от тяхната възраст. Лицемерието не бе на почит, за разлика от естествените постъпки, носещи радостни усещания. Това ги правеше различни и много по-свободни по дух и поведение от обикновените хора. Темата бе интересна, особено в практически смисъл, защото свързаното с нея имаше много нюанси и в практически смисъл даряваше мигове на удоволствие. Събеседничката му се държеше много естествено, макар да бе забелязал, че прикриваше своето смущение от провеждания разговор. Затова бе напълно естествено да не го продължават.
А днес, в един и същ ден, отново можа да поговори за книги с други двама млади колеги. Това само потвърди неговата преценка за тези хора. Защото не можеше да среща много хора извън своя „приятелски клуб”, ако можеше да се изрази така, които не избягваха да четат книги. Явно всички тези случки се превърнаха в нужния му подтик не само да започне, но и да довърши обещания разказ.
Отвори прозореца и седна пред компютъра, но нещо го възпря. Заслуша се. През прозореца нахлуваха реплики от някакъв филм. Диалогът прекъсна и странна песен завладя всичко наоколо.
„Аз съм Венера, а ти си Марс.
Казвам: „Почакай!”, а ти ме дърпаш: „Напред!”.
Толкова сме странни,
но не искам да се променяш...”
Изчака замислен края на песента и започна. Като че ли съдбата му го насочи към единственото, за което си струваше да напише. Да напомни по някакъв начин, че обичта е безценна. Ненапразно всеки се стремеше да я заслужи по свой собствен начин. В това се състоеше неговото послание – посланието на един странник, за когото скоро никой нямаше да си спомня. Но за него последното изобщо не бе от някакво значение. Най-важното бе някой понякога или поне веднъж да предпочете обичта пред всичко останало на земята. Каквото и да е то, колкото и да е бляскаво и примамливо драгоценно.
Отпусна ръце и затвори очи. Внезапно започналата буря навън рисуваше по свой начин изпитваното в тези минути. Ето че вече можеше да изпълни обещанието си и да подари този разказ на един от малкото безценни за него хора на този свят. Наскоро бе я нарекъл „многолика” и като че ли тази единствена дума описваше стаеното в нейната рухи. Преди време бе пожелал да не спира да пише. Каквото и да му се случи, където и да се озове, каквото и да преживее, да не спира. Защото вроденият огнен талант е както обичта – няма цена. Но за разлика от нея, той е дар на талантливия към хората. Докато обичта е дар от съдбата. Нищо, че не достига до всеки от нас.
Само това искаше. Само това...
© Вили Тодоров All rights reserved.
Колкото до останалото - аз съм заклет атеист, не вярвам в бог, както и да го наричат отделните народи през вековете. Знаеш, за мен дяволът е също ангел...
Но вярвам в това, че съдбата на всеки от нас е отредила да измине свой личен път, свое лично Дао. Времето, за което ще го пропътува, му се измерва от Часовника на съдбата. Но той спира да "работи", когато те гледат влюбени очи. Затова най-висшия дар от съдбата е именно да можеш да обичаш и да те обикнат. С онази любов, присъща единствено на лебедите. С онова чувство, описано в "Пожелавам ти да познаеш". За съжаление има на света хора, които цял живот търсят и не откриват това чувство. Вероятно не го заслужават...
И накрая ще призная, че съм съгласен с теб в това, че наистина нямам представа, какво съм написал. Но зная, че съм описал само реална случка от моя, странен за мнозина, живот и ще съм щастлив, ако разказът се приеме като подарък за извинение и предизвика мила усмивка, а не някакво цупене. За която аз няма да разбера, защото делфинчетата може да са мили, игриви, палаво предизвикателни, красиви, но никой никога няма да ги нарече смели. Затова и това делфинче няма да се осмели да ми напише какво е почувствало и дали е приело извинението на един странник. Това е всичко, което бих искал да ти напиша.
Зная добре, че и този коментар и описаните случки може да бъдат разбрани единствено от хората в разказа. За мен това е достатъчно!