Jan 28, 2023, 6:24 PM

Самодива 

  Prose
429 1 2
12 мин reading

Предупредиха го да стои далеч от нея. Убеждаваха го, че дори мисълта за самодивата е опасна. Разказваха му страшни случки, а той слушаше безизразно. Продължи да упорства, сякаш съзнанието му беше помръкнало. Магия ли беше или неговият инат му изигра лоша шега, никой не разбра. Но когато тя изчезна внезапно, опасенията се потвърдиха. Съселяните тръскаха тревожно глави и съчувстваха от сърце на Горан.

Видя я случайно, докато кастреше преди свечеряване дъбовата шума за козите. Уж беше съсредоточен в работата и не се озърташе, но тя няколко пъти го обиколи и успя да привлече погледа му. Първоначално беше само свеж полъх, после заприлича на мъгла, почти безплътна. Приближаваше бавно, с тихи стъпки. Все по-ясно се очертаваше силуета на жена, докато не се яви с неземната си красота, спираща кръвта.

И Горан спря работата си, впи жадно поглед в нея. Не искаше да пропусне нито една подробност от вълшебното ѝ същество. Беше слушал за самодивите, но никога не ги беше виждал. Сега му се удаваше възможност да се потопи в приказните разкази за тях. Очите ѝ стреляха точно в сърцето му, косите ѝ, небрежно развяващи се на всички страни, говореха за пълната ѝ свобода и невероятни способности, които притежава. Дори булото с цветята не можеше да ги усмири. Усмивката ѝ беше приветлива и уверяваше, че нищо лошо не може да се случи от тази среща. Бялата рокля потреперваше след всяка крачка или скок и следваше покорно движенията на нежното самодивско тяло. А после звънкият глас:

– Ти често идваш тук. Наблюдавам те. Работиш усърдно, не отместваш очи! Затова те приближих, не бива така! Трябва да внимаваш, в гората бродят най-различни животни, могат да те нападнат!

– А ти? – реши да отговори Горан, след като се свести от омаята. – Ти не се ли страхуваш да наобикаляш хората?

– Това е моят дом. Аз познавам всеки храст, дърво и цвете. И хората познавам, нищо не могат да ми сторят, те се държат настрана от самодивите, боят се... Ти боиш ли се от мен? – попита го тя предизвикателно с една завладяваща и твърде дръзка усмивка.

Горан не знаеше какво да отговори, пред тази красота нямаше място за страх, чувството беше друго – възхищение, преклонение...

– Аз... мисля, че си прелестна! – призна си мъжът. – Съжалявам, че не съм те забелязал досега, загубил съм... Иначе щях да идвам само заради тебе, не заради шумата.

– Утре би ли дошъл заради мен? – с перлената си усмивка самодивата разля светлина и заслепи Горан.

Той се опита да отметне поглед и да спре това особено вълшебно влияние върху себе си, но не успя и се върна на лицето ѝ. Всяка извивчица по него излъчваше чар и  уверяваше, че съществува подобно съвършенство.

Самодивата очакваше отговор, приближаваше се настойчиво, докато дрехата ѝ докосна ръцете на объркания селянин. Той изтръпна, уплашен от обсебващата близост. Внезапно се опомни и побърза да натовари клонака върху магарето. Тръгна нервно към къщи, но след себе си чу онзи нежен глас:

– Ще те чакам, ела пак!

Думите ѝ звъняха в съзнанието му цяла нощ, сънува я. Бяха заедно, тя беше толкова привлекателна, говореха, смееха се, докосваха се и... После се събуди и си призна, че не желае това да бъде само сън, искаше я в живота си.

Сподели с майка си какво е намислил. Но не получи подкрепата ѝ, а гневен изблик от закани. Тя дълго го убеждаваше, че животът със самодива е невъзможен, носи огорчения и безчестие. Ако ѝ открадне булото, ще го последва, но после дните му ще бъдат черни, защото тя е злобно и самовлюбено същество.

Бащата също разбра за увлечението на сина си и го посъветва незабавно да се сгоди за съседската девойка, най-хрисимата, най-кротката. Братята се втурнаха да описват страшни картини със жестоки самодиви, наказващи овчарите. Цялото село се разтревожи. Разбрали за тайните мисли на Горан, всеки му споделяше за своите срещи с отмъстителните самодиви и понесените жертви.

А влюбеният слушаше спокоен, защото само оня образ, мил и ласкав виждаше в мислите и сънищата си. Не можеше да я пренебрегне, беше твърде изкусителна, а думите ѝ сладострастни.

И тръгна към гората, решен, че трябва да я има. С бързи крачки преминаваше долчинки и хълмчета. Дишаше тежко, но беше щастлив, че ще я види. Любовта удвояваше силите му, заличаваше умората. И ето я! Великолепие!... Беше до извора, още по-красива, чародейка, танцуваща под блясъците на водата. Гласът ѝ зовеше, молеше.

Горан дебнеше от храст на храст. Искаше да я доближи, без тя да го усети. Но песента ѝ му попречи. Замръзна за секунда и се заслуша непредпазливо:

– „Той не идва, аз го чакам, тук на извора вълшебен.

Така смъртта желана става, щом не е до мене...“

Тя го забеляза и се хвърли в прегръдките му. Милваше го и му говореше с любов:

– Ти дойде и ме намери!... Толкова дълго те чаках! Мислех, че си се уплашил и никога няма да те видя!

Затуптя лудо сърцето на Горан, достигна честотата на безкрайността, щом усети нейното. Окуражен, погали благоуханните ѝ коси, а после ловко сграбчи булото ѝ, скривайки го в дрехата си надълбоко. Погледна я победоносно.

Тя стоеше вцепенена. Не можеше да повярва на случилото се. Преди секунди изливаше своята любовна мъка, а сега ужас се изписа по лицето ѝ. Страх от лоша поличба...

– Моля те, върни ми го! – почти изплака думите си.

– Не бива, ти трябва да дойдеш с мен! Любовта ми е твърде силна!... Не мога да я спра, не мога и да те оставя!... Ти ме направи друг, без тебе няма да живея!

– Нищо не разбираш! Това е проклятие! Не ти трябвам, аз съм родена да живея в гората, сред хора не мога! Те няма да ме приемат, ще ме убият... – продължаваше да се моли клетата самодива.

– Никой няма да те докосне, ти ще бъдеш моя жена! – самоуверено заяви Горан.

– Жена!? Та аз съм самодива, дори име си нямам!

– Име да искаш! Ще ти дам име, ще се казваш... – помисли за секунди мъжът, сети се за оранжевите цветя по булото ѝ и после обяви: – Невена! Защото си красива като цвете! Харесваш ли го?

– Да, но...

Горан я прегърна силно, а устните им се сляха с обещание. Тогава той я успокои ласкаво:

– Знам всичко за самодивите! Ти си моята Невена! Ще бъдеш най-хубавото в живота ми и ще сме щастливи! Не се тревожи, последвай ме!

И тя покорно хвана ръката му и тръгна с него. Обърна гръб на волните си песни, танците край извора и се отдаде на голямото чувство, за което бленуваше. Самодивското сърце се хранеше с любов, обичаше свободата. С второто се разделяше, но пък първото щеше да изпълни живота и на двамата, напук на гората, цялото село, братята, родителите.

Хората се бояха от нея, тя не трябваше да говори, да пее или да танцува пред тях. Смятаха я за зла магьосница, въпреки че беше добра майка на две прекрасни деца с ясни личица и нежни усмивки.

А когато влюбените оставаха сами, бяха свободни да се обичат, да споделят, да пеят и да се смеят. Горан беше истински щастлив, посветен изцяло на великолепното си семейство. Работеше усърдно, окрилен от любовта на Невена, дарила го с тези мили деца. До онзи ден...

Вечерта той забеляза, че тя стои замаяна до прозореца. Гледаше втренчено нещо в далечината, някакви сенки се появяваха и изчезваха в мрака. Дали не я призоваваха нейните сестри? Дали гората не я привличаше неудържимо? Можеше ли да я спре? Лоши мисли се вкопчиха в съзнанието на Горан. Будеха у него парещо съмнение за последиците. Невена беше изящна, но някаква особена тъга започваше да се изписва по лицето ѝ и го помрачаваше.

Избяга на следващия ден, без да се сбогува... Горан се върна вкъщи, видя децата сами да играят на двора и веднага взе да вика любимата си. Напразно. Разрови сандъка с дрехи, булото го нямаше. Беше го открила... Не я потърси... Отчаянието го умаломощи. Почувства се излъган. Реалността беше по-сурова от магията и я измести безмилостно. Предупредиха го, не можеше да се оплаква...

Болеше го за децата. Те питаха. Съседите недобросъвестно им обясниха коя е майка им, но пак продължаваха да питат. И се натъжиха. Петно падна върху цялата къща. Позор беше, майка да изостави децата си, съпруга да избяга от мъжа си. Но жена да е, не е, ами истинска самодива.

Бавно ежедневието превзе цялата власт над съзнанието. Работата спореше, нивите се  жънеха, стопанството настояваше за грижа. Болката остана като белег, но нямаше време за нея. Но когато Горан сядаше на прага на дома си и гледаше играещите си деца, в тях виждаше нейното лице, сила и душа. Наслаждаваше на порива им, нестихващата им енергия, буен нрав. Обичаше ги толкова силно, както обичаше и нея. И изведнъж долови думите на момиченцето си:

– Скачам толкова високо, защото мама ме научи! Тя всяка вечер идва и ме целува!

– И мен ме целува! – побърза да сподели и момченцето. – Тя ме науча да се целя точно!

Другите деца не им повярваха и започнаха да се подиграват. Но за Горан това беше лъч светлина. Толкова му се искаше да вярва, че тя е още тук, с тях. Мира не му даде тази мисъл. Затова реши да провери. Вечерта, след като сложи децата да си легнат, остана буден и дебнеше. В полунощ усети повей от прозореца. После забеляза нежна бяла мъгла да се стели над детските завивки. Тя докосваше лицата им, оправяше косите им. Горан я усети, все така омайна. С пресипнал глас я повика:

– Невена!

Бялата мъгла прие изражението на жена и доби плътност. Приближи мъжа и го обгърна. Бавно думите ѝ зазвъняха:

– Толкова ви обичам! Нито миг не ви оставям. Винаги съм с вас, за да ви пазя. Знам, че ви е тъжно, но трябваше да си отида.

– Моля те, остани! – стенеше Горан едновременно от радост и болка.

– Сърцето ми е тук! Но тялото ми иска да танцува, да стъпва в росата, да докосва клоните и пеперудите. Искам да пея, да се веселя. Тук не съм приета, аз съм чуждата. Но много ви обичам и винаги ще е така!

– Защо не ми каза? Защо ме остави да страдам и съжалявам?

– Трябваше да ме прежалиш! Времето лекува!

– Остани! – почти изплака Горан.

– Не мога, но ще идвам всяка нощ! Прости ми!

Изгуби се. Дойде, целуна ги и си отиде. Безплътна прелестна мъгла... А утре вечер пак, докато любовта живее между два свята, две души...

 

© Milena Krumova All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??