Когато бях малка, мислех, че най-тъжното е да останеш... сам. Без да има кой да ти говори красиви думи, без да има кой да ти се усмихне, когато се събуждаш всяка сутрин. Когато бях малка, това, от което най-много се страхувах, беше дали ще намеря някой, който да е всичко за мен и аз всичко за него. Исках да се намери някой, който да ме обича и за него аз да бъда целия свят. Когато започнах да пораствам, се появяваха много и най-различни момчета... Всяко от тях ми се обясняваше в любов, обещаваше ми целия свят... Тогава все още не знаех какво е да си с някого, когото обичаш... Бързо ги оставях, съвсем по детски... Когато си на 12-13 години, мислиш, че целия свят е в краката ти, а щом си имаш гадже на тези години... това те прави най-великия. Мислиш си колко голям си и как вече твоята дума е закон. Този период в живота ми бързо отмина и Слава Богу, защото някои хора това състояние ги държи цял живот. Тогава се запознах с него, беше по-голям... е не много, но тогава 3 години разлика ми се струваха като огромна разлика... И беше до някъде така. Аз бях едва на 14, а той на 17... Влюбих се безумно в него... Той работеше и всеки ден слушах прекрасния му глас по радиото, а когато пуснеше някоя песен специално за мен... разтапях се. Влюбвах се все повече и повече, с всеки изминал ден осъзнавах, че това момче е моята първа любов. Преживяхме ужасно много. Докато завоювам място в сърцето му ми отне твърде много време. Защото въпреки, че имахме връзка, той всъщност не беше с мен. Интересуваха го толкова много други неща, толкова много други хора. Стигнахме до момент, в който не можех повече, исках да избягам, само и само да не страдам повече заради него, защото не можех да имам любовта му. Но той разбра какво се случва с мен... оправихме отношенията си, обикна ме така силно, че вече не можехме да дишаме един без друг, всеки ден се виждахме по няколко пъти и всяка следваща среща беше по-хубава от предната. Така минаха две години... Две години, изпълнени с толкова истински и красиви емоции... Изведнъж аз
почувствах, че имам нужда от въздух. Трябваше да избягам. Изведнъж онзи стремеж да бъда постоянно с моята любов, ме напусна като с магическа пръчка. Не издържах. Трябваше да избягам. Оставих го! Него! Моята първа любов! Да, страдах, че вече няма да сме заедно, че няма да има кой всеки ден да ми повтаря, че ме обича и да ми обещава неща, за които никога не посмях да мечтая... И въпреки това така ми беше по-добре. Дълго време останах сама... Чувствах, че имам нужда от свободата си. После имах нова връзка, и още една... Всичко започваше с изгаряща страст. Всячески се стремях към мъже, които в началото просто искаха тялото ми, стигаше се до там, че ги карах да се влюбят... безумно!!!След това аз просто си тръгвах. Истината е, че след като ме обикнеха истински, аз просто нямах вече нужда от тях, вече не бяха така интересни. И сега, сега го осъзнавам, но въпреки това продължавам да правя същото... Стремя се
към най-недостижимия, след това успявам да си го извоювам, карам го да забрави за целия свят и го оставям. Сам! Да страда и да си спомня за мен, да осъзнава какъв глупак е бил, че още отначало не е разбрал какво има до себе си... Винаги правя така, че мъжете да се чувстват виновни, да обвиняват себе си за края на връзката и да продължават да дават мило и драго за мен, дори когато аз съм със следващата си жертва. Не го правя нарочно. Просто така се случва. И най-тежкото е, че това ми доставя удоволствие. Наскоро наистина се влюбих. Не понасях това, че той има над мен онази власт, която аз притежавам над всички останали. Той го знаеше добре! Доставяше му удоволствие, че най-после съм си намерила майстора... Но една жена трябва да бъде умна... трябва да знае кога да спре. Защото най-тежко е да ти го върнат с твоите собствени удари... Затова аз просто избягах, избягах, преди той да е постъпил също както мен, преди да съм му омръзнала и да ме е сменил с друга. Пак аз спечелих! Така си помислих тогава... но всъщност какво спечелих? Предпазих се от едно страдание чрез друго такова. Жени като мен, дори да бъдат
с хиляда мъже, винаги си остават сами... Дори да имат семейства, деца... Винаги дълбоко в душите си са самотни... Такава е съдбата на един човек, който вместо да обича другите, знае да обича истински единствено и само себе си!