През цялата нощ валя. Заспивайки, дълго чувах как големите капки на летния дъжд, умиротворяващ и настоятелен като опитен любовник, тихо трополят по стъклото на прозореца и изчезват безследно някъде в тъмнината. Струваше ми се, че Майката Природа унесено свири на пиано някаква своя нежна мелодия, която доведе след себе си изкъпаното нетърпеливо неделно утро. Слънцето се опита да си проправи път през надвисналите сиви облаци, които явно нямаха намерение да си ходят. Огледа се суетно в локвите по улиците на големия град и пак се скри някъде зад съседните блокове и къщи. Забелязал съм, че понякога то е доста своенравно. Прави си каквото си иска без да се интересува от хората и егоистичните им опити да планират деня си, лятото си, живота си. Сигурно не е лесно да си слънце?! Не можеш да угодиш на никого от земляните. Ту те търсят и се оплакват, че те няма и че им е студено и мрачно. Ту негодуват от жегата и се крият от теб, като от неприятност. Иди ги разбери, ако можеш.
Два-три часа по-къс ...