Сефте

 
Седя си спокойно в кабината, зад бюрото, подпрял глава в шепа, бос и по шорти и с разкопчана риза (топло ми е). Дойде един спомен, гдето не съм го викал много, но той си пристига сам винаги, когато нещо в подсъзнанието ме е човъркало тайно, че не съм преценил всичко, че съм пропуснал нещо да забележа, че съм подценил няк’ва ситуация, когато съм се предоверил и след това ми се е случвало да сърбам пресолена  попара. Може би, защото човек помни най-силно, когато нещо е било за първи път, а и не  биваше да се размиислям за колко ти било напрегнато и как едва държиш, и че трудностите  ти се изсипват една  след друга, само на теб . Нормално така става... абе събиране на опит му казвам.

 На мен ми беше тогава за първи път да  "водя"  кораб за насипни товари (зърнени основно). Ще кажеш: И к’во толкова? - Просто спецификата на работа в пристанищата, а и оттам организацията за бачкане е друга. Пък и по време на преходите? - абе по-друго е. (да не се обяснявам сега :-)) Ще опитам да кажа телеграфически как се завъртя, ще спомена  за напрежението и траповете, които основно хорската глупост ми постави, тогава... за природните си чела.

Отклонение: МОМ... Хрумна ми да те питам :-) --> Значи, какво означава общуване, или по-вестникарската думичка комуникация? Не прави нищо, спри да четеш за минутки и се опитай да дадеш определение (било то и разказвателно). Сега сравни твоята мисъл с моята ---> Да кажеш (напишеш) така, че да бъдеш чут - и да те схване  - и да приеме разбраното - и да пожелае да осъзнае разбраното - и да върши пожеланото - и да го върши непрестанно. Опитай да визуализираш това с една стълбичка (казване-чуване-разбиране-приемане-пожелаване-вършене-непрестанно вършене).
За всяко стъпало има рафтове с изписани книги, както би допълнила. Разбира се, че няма да си даваме акъли  тук, само насочвам внимание. И твоето мнение ще е вярно и моето определение ще е вярно,  може би. Така, току-виж сме видели нещата с разните им взаимовръзки, вместо да се съгласим с констатацията. (Край на отклонението)

Рейсът беше 5 месечен и неприятности - дал Бог!  Първата - на двайстия ден втория пом. капитан се хлъзнал по външния трап (стълба) за мостика и натроши лакътя на 9 костички (нощно време, между тропиците, има доста конденз по палубите и другите външни части на кораба, понеже всичко е метално, все пак и през деня е топло, а нощем е по-хладно, в океана). Добре, че следваха две цивилизовани пристанища - Уилмингтън и Нови Орлеан. Американските лекари го направиха като нов (лакътя). А нашият човек не беше младо момче. И застрахователят излезе човечен, и покри разходите. Въобще, изобщо — размина му се, само на мен ми побеляха още 10 косъма да се разправям с разни органи и организацийки, да пиша обяснения на нашите и… ами, притесних се малко (Жив човек е! Представи си да беше останал сакат? Да, сам си е виновен. Ама на моя кораб е.)
В 1-то американско пристанище следваше 5-часов пълен оглед на кораба от страна на техния USCoastguard (брегова охрана = наштa MA (морска администрация)). (по двама проверяващи - за мостик+машина+палуби, камбуз и надстройка) Пълна инспекция - състояние и годност! Кораб, системи, оборудване, екипаж... Изкараха ни въздуха. Но всяко зло – за добро. Където (в което и пристанище) след това кажех, че USCG са ми правили проверка, инспекциите им минаваха бързо и безпроблемно :--)

После разтоварвахме в Брест (Фр.) Там са най-големите им корабостроителници на франсетата. Оглеждах се и попивах организацията им - така и още не ми се е удало да отида пак там. Много бързо разтовариха три хамбара и даже успяха в бързането да изкривят вътрешни греди и трапа в х-р No.4. Заядох се, че няма да отплавам, докато не отремонтират повреденото (или да платят ремонтните разходи в следващо пристанище). Всъщност истината беше друга. Един рулеви и пом.готвача не се бяха върнали на кораба, а вече беше сутрин. Какво ли беше им се случило?! Кафета, цигари, разговори с техни приятели. Накрая пратих хора в кабините им да поогледат и... момчешка им работа! Даже  писмо ми оставили ”Не сме бегълци!” - тръгнали да си търсят късмета из Франция, без да се замислят за последствия. А преди това сърцето ми щеше да се пръсне от притеснения. Какво ли не си помислих, че е станало с тях? Пратих инфо в Параходството, поисках заместници, уведомих местната полиция и т.н. До обяд ремонтите и др. формалности свършиха и отплавах за Ирландия - заливът на Шанон ривър (в дъното, накрая). Е, тука се накефих на майсторски маневри на голям кораб и на печени буксири, и на уверени пилоти   (много силни приливо-отливни течения имаше!, а разликите в нивото на морето сутрин и следобед бяха към 3м!) Накрая ни залепиха за кея, без една драскотина даже! Не е голямо пристанището. Вечерта се видяхме с екипажа на единия влекач, в пъба (кръчмата). Черпихме се, направихме главите, а след 2 дни ни изпратиха по живо-по здраво.:-) --- > за Бремен.

После беше пожара! Знаеш ли какво е? Ужас и безумие! Разраства се за секунди, а наоколо сме във вода? И пак с втория - неговата кабина се запали. Разсеян човек. Налял си чаша водка след вахта - да разпусне малко. Това добре, но  пуснал и котлона, за да си прави кафе. Някой го повикал. Той излязъл от кабината и... задействал закона за подлостта. Една вълна разклати кораба повече, чашата се обърнала върху котлона и... абе, замириса на пушек. Бях на мостика. Казах на ст.пома, че надушвам пушек, а той се огледа от  крилото и  само  след миг летеше вече надолу. Добре, че се случи през деня! Наоколо има СО2-пожарогасител. И други били вече там. 1-2-3 и... успяха. Пораженията бяха малки — кабината(+всичко в нея), WC възела и нищожна част от канижела. Втория беше като накакан. Той отговаря за ППО на к-ба, а я застраши. Екипажът се настрои срещу него. Добре, че плавахме празни за Бремен. Там го смених.
В Германия товарихме жито за Бразилия (Форталеза и Ресифе), направих смени и окомплектовах екипажа. Пратиха ми ст.пом.капитан, с който се знаехме от преди и който още с качването на борда предотврати един разлив на прясна вода -  в момента приемахме и една въздушна възглавница в танка бе причината от единия му отдушник (на танка за митева вода) да се излее зад борд към  тон. Докато спрат помпата за подаване от водоноса, гл.палуба, пред огледалото, плувна във вода. Добре че... абе отървахме глобата (бая солена е в п-ще).
Във Форталеза - пей, сърце!... Живот. С агента (млад, безгрижен бял човек) станахме авери. Оставяше ми ключовете за едно бъги (открита кола с широки гуми), а нощем се опитваше да ме замъкне да скиторим из заведенията:-). Екипажът си отяде на курабиени сладкиши (житото беше за мелницата на 1 фабрика за бисквити, до която бяхме акостирали). Но знам си аз - когато нещо хубаво се е случило, после животът си взема дължимото с вересиите (Всяко добро за зло!... или обратното беше? ;-))
В Ресифе ми гепиха часовника, докато слизах от едно такси - големи магьосници, но и много бандитски град! Тука пак ми беше писано - повишаване на адреналина за кратко време. Да си кажа.:-) Легнал си бях, когато чух някой тихичко да отваря вратата на приемната. Тъкмо посягам към шкафчето до мен, когато се светна входната лампа и зърнах в процепа на открехнатата врата на спалнята силуета на 3-ия пом капитан. Изсумтях нещо и се показах, сънен, намръщен и гледайки въпросително и на кръв. Беше към 3. 00 ч. Един от моряците още не бил се върнал от града. Третият мислеше, че трябвало да ми докладва. Били заедно с други моряци в един бар до портала. Нашият останал да допива и още се връщал. Мислел (3-ия) да уведомим полицията? - ‘Файда няма!’ - Знаех го от Марио(предния агент). Просто, ако се е случило нещо, ще знаят кой е, и толкоз. Иначе да тръгнат да го търсят? Хм... Надявай се! Облякох се и започнах да привиквам, които са го видели последен. И пак кафета, цигари, разговори, догадки...
На развиделяване една полицейска кола спря до трапа на кораба. Излизат 4-ма -
две ченгета, мъж и жена. Нашият го няма. Качиха ги при мене. Оставих ги да се навикат и наприказват, камериерът донесе кафета и започнах отначало. Дума по дума, въпрос-отговор. Цялата дандания беше за... 200$. Жената беше компаньонка от заведението - на нея 100, мъжът-таксиметър, който разхождал момчето ни из града - и той 100. Извадих портфейла, разплатих се и единият полицай хвърли паспорта. Побеснях. ’Къде е момчето, бе?!!’... Жестът „спокойно” с изправена ръка и цяла длан насреща е ясен в цял свят. Двете ченгета, усмихнати, слязоха до колата. Измъкнаха от багажника ù едно гънещо се и мучащо тяло, качиха го по трапа, свалиха му белезниците и го оставиха в ръцете на събралите се моряци. ’В банята, под душа! И... вържете го пак!’ - чух боцмана да се разпорежда. Срам. Поне да беше се сбил или друга беля, а той се напил и като последен балък се оставил да го преметнат. Яд ме беше. Не щях да се показвам пред никой - поне не днес…
На другия ден отплавахме за Росарио (на р.Парана) - Аржентина... да, където е роден Че. Но излизането в града бе колкото да изпия уна сервеса и да чуя две танга. Натовариха ни с фураж за добитък за ден и малко. Изчаках удобния момент и отплавах. Корабът бе с голямо газене - всяко колебание в нивото на реката бе фатално и затова гледах местния речен лоцман като икона. Той явно беше експертът, който държеше съдбата ни в ръцете си и можеше да ни изведе до океана - информацията, уменията и знанията, които имаше, бяха недостъпни за мен. Бях му осигурил всякакви удобства - кабина, храна, вино, телевизия, радиовръзка, чай, кафе, цигари и т.н., а той караше на чай и цигари, единствено. Говореше само испански и бях много горд, че навремето в Куба не си бях губил времето и сега ми обръщаше внимание и даже ми начерта на едно листче идеята си. Половин ден преди да излезем от реката предстоеше най-трудното — трябваше да преминем един праг (плитчина в реката) и затова хвърлихме котва преди нея, за да изчакаме високата вода и тогава да продължим. УКВ-то беше загряло от разговори в ефира. Не беше само нашият кораб, който дремеше,  чакайки удобния момент, на котва в реката. И други кораби се интересуваха за съдбата си и пълнеха  УКВ-ефира с разговорите, въпросите си. Можеше и дни да отидат в изчакване - от центъра за следене нивото на реката дават данни (дали бяха 100% верни?), а ний да си преценим. Само че получателят на товара щеше да започне да препира за срок на доставка и накрая да иска и неустойка, а това бързане изнервя. Само че “Safety first! - сигурността преди всичко!” И чакахме... Близо край нас минаваха нагоре по реката празни кораби, виждах усмихнати лица. И ние им се усмихвахме. И тях ги чакаше наш’та съдба (след време... на връщане)...
... Помня още - към 16.00 беше... на мостика сме. Лоцмана се изкашля, за да привлече вниманието, усмихна се широко и отсече: ’Vamos!’(хайде). Вира котвата! Завъртяхме се по течението и с ‘малък-среден ход’ продължихме. Към 21.00 дойде решителния момент! (плитчината - сънувах я вече. Като че ли беше някакъв капан, който трябваше да прескоча (не мога я заобиколи:-( ) Ослушвах се. От УКВ-то ставаше ясно: Първият кораб минал... и вторият - ок... третият - седнал в тръстиката (ще чака следваща по-висока вода, която е след седмица + разходи за влекачи по изтеглянето му, четвъртият - ок... ние бяхме наред.  ???
Опитвах се да преценя по поведението на възрастния човек, наблюдавайки го отстрани. Имах чувството, че се моли на ум. (аз се молех тогава, застинал). Измерваше мостика с крачки, димеше цигари, говореше по Локи-токито, изстрелваше заповеди към рулевия... В един момент даде пълен ход и замря. И аз така... Почувства се как корпусът се плъзга по тинята, започна да тресе яко - ще се разпаднем!, вибрации по целия кораб... плъзнахме се наляво (там беше застинал, с осветени палуби, заседналият)... Дясно на борд!... Руля не слуша!... 1, 2, 3... Уффф  - и този път ни се размина, май... Oт раз вибрациите спряха, а носът на кораба тръгна послушно надясно...  Посрещай!... Бяхме се изнизали.  Край на напрежението! Старецът седна на стола и запали следващата цигара. Аз се усмихвах. Мисля си, че и той така. Искаше ми се да го прегърна... След 3-4 часа се качи следващият лоцман (т.нар.-морски лоцман). Казах на ст.камериера да напълни чантата на стария човек със сладкиши (за внуците!), стиснах му ръка на заминаване (а наум му благодарях от все сърце), той ме тупна по рамото и... изчезна в тъмното.
След часове бехме в залива на ЛаПлата, спасителния Атлантически океан и после... през Лaс Палмас >за Глазгоу. На Канарите спирах за гориво и да купя навигационни карти за Шотландия (нашите бяха стари и некоригирани). И такаа. Уж щях накратко, а то?Нищо, аз  и без туй колко съкращавам!

При подхождането към порт Глазгоу хванахме прилива и до 2-3 часа бяхме на кея. Красиво беше, когато плавахме в тясното... пак река, канал, но къде-къде по-уредено. Отстрани едно такова... равно, разграфено на неправилни ъгълници със символични огради, ширнали се зелени поляни с пасящи животинки или хора, играещи техните игри с малка топка по тревата... водата някак по-бистра и... толкоз каменни замъци наведнъж никъде не бях виждал - къде, що имаше хълмче... и замъче, кацнало на него (поне 3 изброих). Контролата мина бързо, но агентът на кораба ни предупреди да чакаме така наречените ‘black gangs’ - черни бригади. Така ги наричаха, заради черните им униформи. Те контролираха входящия режим в страната им - на стоки, хора и проверяваха за контрабанди. След час се появиха - млади, усмихнати, учтиви... с цялата им екипировка от уреди, прибори и 1 куче (не разбирам от породи, но май беше териер, с червено-кафява козина и много неспокойни движения). Дойдоха (7-ина с 2 моми) при мен, в приемната. Представиха се,  казаха за целта на посещението си (че търсели основно укрити наркотици). Разпределиха се, пратих им палубния и машинния боцмани с корабни ключове за различните помещения (екипажът беше предупреден да им оказва съдействие) и... усърдно, дълго и продължително занадничаха навсякъде. Говорех си нещо със стифадора, бях ги забравил вече, когато боца потропа предпазливо и надникна плахо през вратата. Физиономията му, една такава увиснала,  сякаш са му обрали магазията, ми говореше. И гласът му един такъв, тихичък, хрисим. В канижела на офицерска палуба, в тавана, около плафоните открили 70 картона “Pall Mall”. След малко дойдоха и 3-ма от ‘черните’ с  3 големи найлонови торби, пълни с нашата ‘игра’. ”Големи тарикати!” - помислих си ”Изловиха ги лесно!”, а на него му казах:  ‘До 10 мин. искам виновните, иначе удържам евентуалната глоба от целия екипаж!’ Гадното на хитреците на дребно беше, че е за сметка на другите. Скрили ‘стоката’ на общо за всички место и така отговорността е обща. Гадеше ми се от такива! По-добре да не им знаех имената. Така... се наострях срещу живи хора, които зависеха от мен. Ставаше ми съвестно... Майната им! Да са мислили предварително. Удържам им глобата и... и забравям!... Кофти, че и другите ще разберат и ще се настроят, защото ще схванат, че някой е хитрувал за тяхна сметка (На кораба рядко има скрито-покрито. Просто истината забавя да излезе наяве)... Ще ги накажа допълнително - по правилата на Компанията! Их, че беше кофтиии. А бях си мислил, че съм усетил хората?!?... Исках си моя екипаж... предишния.
След някой друг час ‘черните’ се събраха в кабината - не открили друго. Приготвил се бях с дълги обяснения за цигарите, но те започнаха първи. Основно търсили наркотици, затова и домъкнали песа с тях. Той трябвало да открие нещо. Можело ли да скрият една тяхна ‘проба’ в библиотеката ми, сред книгите, за да остане кучето удовлетворено? ОК. След секунди  дойде ‘търсача’ и само след няколко махвания с куйрука застана срещу лавиците и заскимтя, залая. Всички бяха много радостни, а то най-много. Изчаках да преминат аплодисментите и се заобяснявах за нашия фал. Жалък, но длъжен бях да се застъпя. Уж с достойнство, ама не ми се  искаше да се погледна отстрани: ’За първи път ни било? Нали знаете хала, положението на моряците? и т.н...’ Шефът им ги привика около себе си, казаха си нещо и ми съобщи усмихнато, че ще задържат ‘стоката’ и няма да има други глоби. Също и протоколът от проверката ще бъде чист, за да нямам неприятни последствия в следващи пристанища. ’Какво стана? От ‘де тоз късмет?’ Не очаквах жеста. Поканих ги на кафе, чай?, аперитив? Как да им благодаря? Ръкостискания. И се изнизаха любезно, както и бяха се появили. А виновните се наредили пред кабината и питат с поглед: ’Колко е глобата?’ Чувам шеф механика да им обяснява съпричастно: ”Един приятел, като го гепили, платил петорния размер на стоката. Значи за вас 70 карт. х 20 фунта х 5 пъти = 7000 английски лири... по 2-2500 на калпак? Още 10-ина месеца на море и ще избиете. Стига барото да плати от касата?” (Присмива им се злорадо и него го е яд на тарикатите - лази им по нервите - Нека им!)
Повиках шефовете на команди (стар.пома, шефа и домакина) - казах им, че проверката е свършила с фал. Екипажът да продължава нормално работа и т’ва е!Нищичко за последствия. Нека виновните се притесняват една вечер! Утре ще им кажа!
Престоят по-нататък мина леко. Разтоварването – по план. Свободното време - също. Срещу кораба (отсреща) беше една фабричка на ‘’White horse”, а българите сме много общителни :-). И ‘каките’ от клубовете мислеха така.:- ) познава се лесно по олекналите портмонета.

Аз планирах смяната на екипажа... След 5 дни сдадох на колегата и с шефа, боца и останалите 20-ина отлетях за  BG.