Глава 6

Митра беше настанена в стаята на Янко, тя продължаваше да спи непробудно, цялата нощ. Двамата братя Вокил бдяха над нея на смени цяла нощ като майки орлици.

Йовко и Мартоломей бяха заели стаята на Койчо и до сутринта не си показаха носовете. Денят и за тях беше тежък. И те се възползваха от възможността за почивка. Но си оставаше въпроса: „Какво стана там на реката?” И всички знаеха, че докато Митра не се събуди нямаше да разберат. Слънчевите лъчи лекичко се промъкваха в стаята на Янко и галеха красивото личице на Митра. Янко дремеше на стола над нея, но светлината достигна и до него, помилва и неговото лице. Той отвори едното си око, след което и другото, прозя се. Скочи опъна ръцете си нагоре, кокалите му изпукаха. Беше се схванал целия на стола. Брат му се беше свил на кълбо в единия ъгъл на стаята върху един стар юрган, и се беше завил с старо вехто одеяло. Янко направи няколко гимнастически упражнения, като си раздвижи коремната и вратната област. После отиде до брат си и го подбутна леко, и той отвори сънено прекрасно лилавите си очи. Изправи се и на свой ред се опъна и раздвижи, погледна към Митра. Да, тя още спеше. Определено му приличаше на спящата красавица от една древна приказка. После се усмихна на фантазията си. Брат му беше в кухнята и беше запалил печката. Топлеше вода за чай. На масата беше извадил една бучка сирене от каците в мазето, както и парче сланина.

- Добро утро, братко… - поздрави Койчо.

- Добро, сядай и почвай, чая сега идва. – Янко сложи няколко изсушени билки в чайника.

- Йовко и Мартоломей спят ли още? – попита Койчо докато си миеше лицето в легена с вода.

- Мисля, че да! Или са умрели или спят. – Янко се усмихна.

- Тоя, Краз къде се затри? –брат му не му обърна внимание на шегата, той се притесняваше, че можеше да не разберат как да стигнат до село Змейково.

- Мисля, че ни изигра и се покри по някакъв начин.

- Не, няма начин… - съмненията, които изпитваше Койчо изчезнаха. – Аз го притежавам. Нещо друго се е объркало.

- Но какво?

- Не знам! – Койчо подсуши лицето си с кърпата над печката.

На вратата на кухнята се показа сънената физиономия на Йовко.

- Добро утро момчета, - той едвам си отвори устата за поздрав. – Къде ви е тоалетната?

- Като излезеш в двора, в ляво от къщата ще видиш една малка постройка, това е. – Койчо му се усмихна и се обърна към брат си: - И аз ли изглеждам така сутрин?

- О, не… - и двамата се засмяха.

След като закусиха решиха да надникнат в раницата на Митра. Надяваха се там да намерят отговор защо Митра не се събужда. Не търсиха лекар, защото нямаше да намерят. Нали повечето хора в района бяха жертва на змейовете. В раницата й, освен традиционните козметични билки, които използваха младите жени имаше пет древни книги. Едната беше тази, от която четеше заклинанията. Но тя беше на много странен стар дори много древен език. И те само разгледаха картинките, а имаше и такива, които като мъже ги заинтересуваха. Но като цяло не им помогнаха. Следващата книга беше с нарисуван лъв на нея. Тя беше на древен но все пак познат на Койчо и Янко език – кирилица. Те разчетоха заглавието като „Пристигането на хората от Старата майка Земя”. В нея се разказваше за произхода им. Определено тя ги заинтересова повече. Но защо на кирилица? Кирилицата беше древен език, който баща им държеше да има предаде. Още преди да тръгнат на училище той ги научи да четат и пишат на кирилица.

- Значи тук пише, че ние сме колонизирали тази планета преди повече от шест хиляди години. –Койчо погледна останалите. – О, богове татко е знаел?

- Брат, вижте на тази страница! – Янко обърна страницата. На гърба на нея беше нарисувана картинка на някакво огромно летателно съоръжение, някакъв звездолет който пътуваше сред звездите.

- Какво пише на текста под картинката? – попита заинтересовано Йовко. Той не разбираше какво точно става но определено с братовчед му се заинтересуваха от тази книга.

- Пише: Космически превозвач „Икар 5000”. – преведе Янко и някак нервно по тропна с крак.

- А на другата страница е капитана на космическия превозвач. – поде Койчо. Той посочи снимката с пръст: - Той се е казвал Благовест Вокилов. – Двамата братя се спогледаха.

- Боже възможно ли е? – Янко пак потрепна, но този път не само с крака, а с цялото тяло. – Да прав си, татко е знаел, и се е опитал да ни подготви.

В книгата се разказваше за това как човешката раса като цяло се е  пренаселила до толкова Старата майка Земя, че се е наложило доста от тях да търсят дом на друго място. И това място се оказало тази галактика. Според книгата тази планета не е единствената заселена. Има още три. В книгата много добре беше описана ситуацията на Старата майка Земя. Според картинките и писанията в книгата на земята индустрията до такава степен се е развила, че хората почти нищо не правели с ръцете си. Те изцяло роботизирали всичко. Но въздуха и водата се замърсили, отровили почвата. Използвали всичките си природни ресурси и почнали да добиват и от съседните си планети. Развили се до степен до, която граничи с божествената. Те можели да манипулират климата, даже да моделират цели планети. Хората създавали нови растителни и животински видове.

- И какво ни помага това в случая? - попита Мартоломей.

- В интерес на истината нищо. – отговори му Койчо.

- Но пък е интересно да откриеш, че идваме от звездите. - Йовко искаше още информация.

- Да, но не забравяйте, че това е само книга. – каза Койчо, който затвори и прибра книгата, след което отвори следващата. Тя беше вече на съвременен език. Но вече беше станало време за обяд и реши да предложи на момчетата да хапнат.

- О, да няма да откажем… - веднага се беше съгласил Мартоломей.

Вече всички седяха на масата и си хапваха заешко от буркани, когато изненадващо Йовко поде темата:

- Момчета какво мислите за последната книга? – той си бодна по-голяма хапка от консервираното месо.

- Не знам… – Койчо тъкмо преглъщаше и отпи от каната с вино. – Мисля че Митра трябва да отговори на много въпроси когато се събуди!

- Един от които е, защо наш родственик е изрисуван там. – Янко взе каната с вино от брат си, отпи един голям гълток и я подаде към седналия до него Мартоломей. Той я пое с голямо задоволство. Надигна я с още по-жаден поглед. След което я предаде нататък.

Определено след като каната с вино се изпи, Янко донесе още една и те така и не погледнаха следващата книга. Просто имаха нужда от това. Имаха нужда да отпуснат малко, след проблемите, които са надвиснали над главата им. Трябваше да си пийнат малко повечко. Да се разтоварят. Но отвън на прозореца на кухнята стоеше майката-сврака и ги наблюдаваше тъжно. Тя тъгуваше за малките си. Те бяха при брегините. Липсата им я убиваше бавно. От оченцето й се откъсна една сълзица. Но изведнъж тя видя, че вътре нещо се раздвижиха. Да, на вратата се беше почукало.

- Кой може да е това? – Койчо се изправи и отиде да отвори врата, а Марто го последва като Койчо му показа, че зад вратата има закачена брадва. Той я погледна, взе я в ръце и направи знак на Койчо да отвори. В този момент се потропа отново. Койчо погледна към брат си, който също беше заел бойна поза с меча си. Койчо натисна дръжката, тя изскърца, а врата изпука при отварянето. Койчо я задържа за миг, след което я отвори и се усмихна когато видя на прага на врата едно момченце, което в ръцете си държеше две малки свракички. Момченцето изхлипа:

- Искам при мама… - Койчо пое птиченцата и направи знак да свалят оръжията.

- Той живее в Чергара, ще трябва да го заведем. – Митра се беше събудила.

- Ти си будна? –Янко я прегърна в израз на неописуема радост . Другите също се зарадваха. Но въпросите в главите им се увеличаваха. А и сега вече знаеха, че приключението щеше да стане още по истинско, защото малките бяха при тях и Свраката щеше да им каже къде да намерят митичното село Змейково. А тя летеше радостно над къщата. Беше видяла че малките и са спасени. Те вече бяха в приятелски ръце. Тя искаше час по-скоро да се стъмни и Краз да и ги върне.

Следва...