Не знаеше къде се намира, знаеше само, че вярата в чудеса я беше довела да тази голяма оранжево-зелена врата и тя примижа, защото се страхуваше да не би да отвори очи и илюзията да изчезне... да изчезне всичко, което имаше за свой образ и подобие и да остане само една пустота. А пустотата нямаше душа... тя не пееше под дъжда, но  и не преживяваше нещата като младия Вертер - самотата си беше Самота - огромна, неизбежна и безтегловна. Понякога и се струваше, че целия свят е трябвало да бъде създаден, за да бъде променян всеки ден от нея, но не беше много сигурна какво ще прави като поиска да си почине и да се скрие под своя оранжев чадър, и си сложи розовите очила. И колкото повече мислеше, толкова повече й се искаше да може да разказва приказки, защото, за да разказва трябваше да вярва в тях, а това вече я спасяваше от самотата и почти я примиряваше със света.

И все пак самотата понякога идваше неочаквано, друг път след дълго очакване, но винаги в нея бе скрита една неизбежност,  за онова, което ще се случи и все не се случва, но нали и самотата все пак бе една илюзия. А момичето имаше невероятна фантазия, ето защо след Самотата на златна каляска, теглена от огненодишащ дракон, който закачливо и намигваше с лявото си око, се появяваше феята, замахваше със златната си пръчка и илюзията ставаше реалност. Тя се превръщаше в принцеса, феята изпълняваше всичките и желания, а дракона рицарски кавалерстваше като се опитваше да си открадне поредната шоколадова вафла, защото нали драконите само в нашата приказка са добри, а този все още не бе напълно превъзпитан от феята.

И когато вечер се появяваше Луната, тя бързо затваряше очите си, а същото правеше и Дракона, за да се оправдае, че със затворени очи му е малко трудно да брои вафлите пък и феята не му даваше много често такива шоколадови вълнения. И в отговор на въпроса на момичето, той истински рицар ли е и кога ще я отведе в своя непристъпен замък, където се пази Светия Граал, се чуваше само леко сумтене, докато Дракона блажено  дъвчеше и си представяше как един ден ще отвлече една истинска шоколадова принцеса и цяла седмица ща си дъвче на воля, вместо да го карат да се прави всеки път на рицар, без да му дават нищо друго, освен дъвчащи бонбони. Защото и той бе самотен, единствено по рода си създание и най-силното нещо, което раздвижваше вледенената му драконова кръв бе комбинацията от шоколадови бонбони „Страдивариус" и бразилско кафе „Пистолеро", за които бе готов по цял ден да се занимава с меланхолични принцеси, които често забравяха да си изядат закуската, а той все пак бе голям дракон и постоянните диети  на феята го хвърляха в истинско отчаяние - нямаше по нещастно създание от него вечер, когато единственото блюдо на масата непрестанно го държеше в състояние на DE JA VU и всеки път, когато някой му шепнеше I love you, той тъжно въздишаше, защото винаги бе предпочитал да е Санчо Панса или даже Росинант вместо да спасява, като истински рицар на печалния образ,  всеки ден меланхолични принцеси, чиято самота бе част от всевечната такава, а той бе само на 300 години и имаше нужда от много шоколад и спокойствие, за да може да порасне и най-вече по-продължителен сън, та чудно ли бе тогава, че обожаваше тишината, шоколада и самотата?