Сълзи ми потекоха от смях, наблюдавайки как малкото черно кученце гони сянката си и джавка, ядосано, че не може да я стигне. Кучетата са умни животни и виждат невидими за нас неща. Не знам тази малка рошава топчица дали знае колко странни сенки се скитат в нашата реалност, но аз имам ярък спомен за малка част от тях.
- Рони, помниш ли онези сенки, твоите?- сякаш прочела мислите ми попита Ема, човешката майка на Томи, кученцето.
- Не само ги помня, но си пазя и дневника, със записките от онази нощ. Гледайки Томи и аз се сетих за тях. Странно, че ме питаш.
- Нашите така и не ми повярваха, а толкова разпалено им разказвах.
- Майка ми видя колко е уплашен брат ми, разказвахме ѝ двамата едно и също, но тя повтаряше, че ако не спрем с тия измислици ще ни прати на психиатър.
- То си беше за психясване... Ти как изобщо намери сили да се върнеш при тях?
- Не знам. Губи ми се какво съм си мислила в онези мигове.
Късно същата вечер, когато Ема отдавна спеше, споменът за онази плашеща, но интересн ...