Познавам жена, която отчаяно се нуждае от серум против изгубена надежда. Тя беше изгубила сина си в зората на Демокрацията. И не точно „изгубила“; бяха го намерили прегазен на някакъв паркинг. „В безпомощно състояние“ – така казаха по телевизията. Още се чудя – бил ли е жив, но „в безпомощно състояние“ или вече е бил мъртъв?
Малшанс – да си в ранните си младежки години, точно когато се срутва системата, в мутрафонските времена, когато парите се сменят – жестока инфлация! Заплатата ми тогава беше три долара… месечно.
Помня сина й. Помня ужаса, наречен делир – как търчеше панически, за малко да скочи (от трети етаж). Помня ступора, в който изпадаше, във ръцете – с димяща цигара. Много пушеше. И петната от напикаване по диваните, и дупките от малки пожарчета по матраците… как „си пали свещта откъм двата й края“, както казваше майка му.
Помня как не отидох на сватба на наши приятели, защото внезапно парите ни бяха изчезнали от чантите и джобовете. И разярените момчетии, от които бе взимал ...