Ех, нерадостен е животът на домакините. Пътят, общо взето, е заключен между печката, мивката и пералнята, с кратки прибежки до дъската за гладене (за разнообразие). И става още по-нерадостен, щом цъфне кокичето и фантазията ми се разлисти, като прасковено дърво с розови цветчета. През главата ми минават едниии...
Например - зима. Голям сняг. Малка дървена хижа се е сгушила на завет в долчинка в гориста местност. През гората минава път. А на пътя е закъсал пътник. Да речем - Мел Гибсън (с малко повече фантазия може да мине и за скандинавец). Та седи си Мелчо на пътя и се чуди дали да юначества още малко или да се скрие в тая хижа, която изглежда така уютна и топла отвън. Откъде да знае сиромахът какво го чака вътре?! По някое време решава, че няма смисъл да се прави на герой, щото и без това няма кой да го види на тоя пуст път. Пък и вълците изобщо не оценяват героизма. За тях е все едно дали си пич или си мухльо, за тях хората са или крехки или жилави. Така че Мелчо смело се насочва към хижичката, похлопва на вратата, тя се отваря и в сияйната светлина се явява ослепителна блондинка - аз! (По принцип не си падам много по блондинките, но сега се налага, понеже зад полярния кръг брюнетки са май само ескимоските. Пък на мене те не са ми много секси, да ме прощават. Така че съм блондинка.) Облечена съм в дълга розова пола и розова блуза на сини незабравчици, закопчана чак до врата, щото не обичам да ми подухва. Наметната съм с шал и съм препасана с престилка на квадратчета. Е, не е много секси, ама коя жена кибичи в такъв студ по жартиери да чака белким някой закъса по пътя да потърси подслон, та да я прасне в знак на благодарност.
Пък и представяте ли си - горкият Мелчо - да му отворя дибидюс! Ами трябва да е много тъп, та да не се сети, че именно той е основното блюдо за вечеря и като нищо ще се врътне на пети и право при вълците.
Не, не! С мъжете не може така. Те са плашливи животни, като онова с двете глави - Пушми - Полю от "Доктор Дулитъл". С тях трябва някак издалеко, деликатно, да не им нараниш крехката душевност.
Като начало трябва да го убедя, че нямам нищо общо с лермонтовата Тамара, която цяла нощ прави оргии със замръкнали керванджии в самотната си кула в планината, а на сутринта Терек отнася безмълвните им трупове. Трябва да го накарам някак да повярва, че приликата е съвсем случайна, а аз живея в тая смотана барака, щото просто съм си инфантилна. Така че най-добре да съм си закопчана до брадичката, а полата ми да мете пода. Пък и разголените жени са за мъжете без въображение.
И после... Е, аз не съм от ония ловци, дето по цял ден клечат на пусия, а като хванат нещо, вземат че го пуснат в природата да си живее, а после дават новини от кухнята и рецепти на главния готвач - чак ми става чудно откъде се е взел дивечът. Аз не съм такъв вегетарианец и сигурно ще си изконсумирам улова. Как ли? Що се отнася до Мел, сигурно ще го употребя по предназначение... Стига да не ми е загорял сладкишът във фурната, че тогава ставам много зла и нямам никакво настроение за секс. Да се оправя сам, пък Мел Гибсън е най-после. Ако той не може да се оправи, кой? Той пита ли ме мене как я карам на едната гола фантазия.