Звукът от местенето на фигурите по дъската отекваше в главата ми. Не – не беше тихо в заведението, напротив – влизаха и излизаха хора, поръчваха, сядаха някъде наблизо или да погледат партията или да се загледат в играещите на карти…Но и картаджиите бяха спрели играта си, заинтересовани от партията шах която се разиграваше на дъската. „Чудно нещо! – гледайки изпитателно мъжа срещу себе си, аз си помислих, - Да те матирам ли или да не те матирам?” Преместих фигурата. Усетих как Йонката стана и нервно отиде до бара да си вземе питие. Ядосал се беше. През цялото време, докато течеше играта, сякаш усещах мислите му : ”Хайде, бе момиче! Какви ги вършиш? Колко хода му даде, вече?! На този?! Смели го! Давай! Шах и мат! Можеш да го направиш с три хода.” Е, мога, но не ми е това играта. Не исках да  смачквам самочувствието на Камен. Вече трета партия играехме. А играта беше обвързана с обещание за среща.Той през цялото време беше напрегнат. В началото беше весел, сякаш си мислеше, че победата му е в „кърпа вързана”, после му „клепнаха ушите”. Първата игра победи. Втората – с няколко хода го оставих да се настанява за атака и сам се върза в своя капан. Развалих му даже рокадата. Неизбежно беше да го матирам. Третата битка, върху шахматната дъска, която водехме в този момент се разигра добре. Да, допускаше грешки, които Йонката щеше да използва и да го бие с възможно по-малко хода. Само, че аз предпочитах достоен противник и уважавах човека срещу себе си, тоест не ми се искаше да му накърнявам достойнството. И все пак, той ме дебнеше, оглеждаше, сумтеше и като виждаше колебанието ми, на лицето му изгряваше доволното изражение на завоевател и господар. Само че при мен колебанието не беше свързано с играта, а с подхода и противника, седящ ми отсреща.

***

     Той сви по стария горски път и спря колата в просеката. Навън луната блестеше приятно и матово осветяваше върховете на боровете. Сенките се губеха някъде в корените на наредените в редици дървета и растения. Нощното обедно време минаваше, отмервайки секунда по секунда идващото утро.

      - Искаш ли  цигара? – запита ме той и галантно подаде кутията. Взех една и се наведох към вече трептящото огънче от запалката. Дръпнах и издишах бавно на кръгове. За есенна нощ беше топло, но приятно. Прозорците на колата бяха отворени. „ Започва се.„ – констатирах, напълно безпристрастно, в ума си. Избягвах да пускам чувствата си на свобода. Отдавна знаех, че това ще се случи. Дали можех да го избегна? Сигурно можех. А може би  - не. Кой знае? Но действията на противника вече бяха дали ход на една игра, а аз бях наблюдател и участник – фигура в нея. Не ми се играеше. Бях го заявила няколко пъти с ясни думи и показала с дела, но играчът вечно местеше дъската и сядаше срещу ми. Заслужавах ли такова отношение? Такава игра с чувствата ми? Надсмиване над същността ми? Не, не мисля, че заслужавах това. Аз не играех за спорта, нито за победата. Така не беше интересно, по-скоро нараняващо. А, аз не обичах игри, в които накрая някой щеше да страда. Значи време беше да направя ходовете си, и да завърша играта, отново в реми. Усмихнах се. Красива вечер. Романтично специална, но само за онези, които можеха да оценят такива мигове. А реалността за мен се прокрадваше – есенно задушна, впиваща костеливите си, издиращи нокти в човешкото ми сърце. „Защо ли бях жена? Ако бях мъж, сигурно винаги щях да давам избор на момичетата.” – мислех си и веднага в ума ми изскочи следващото, - „ Странна мисъл, но пък реално правилна. Браво! Сега и ако вземеш да му философстваш, нещата съвсем ще се омажат.” Трапчинките ми заиграха по краищата на моите устни. Те искаха да се покажат блестящи, сладко вдлъбнати, рисуващи антракта преди онзи момент, когато неизменно ще се чуе звукът от една от най- ценните и полезни функции на човека – смехът. Усмирих ги. Имаше време да се смея и ако трябва да плача, но не беше дошло времето за това. Сега с всяко дръпване разиграването на партията на чувствата щеше да достигне своя апогей. Можех ли да постигна реми? Не исках да играя! Това е. Не ми се искаше, ала вече знаех, че играчът до мен водеше агресивна игра с мисълта за победа на всяка цена. А понякога и силните също падат на колене и ги ожулват, просто, защото се заслепяват от светлината на вярата във  великото си сияние на безгрешност и правота.

***

        „Хайде, вече си ми в кърпа вързана! Допушвай проклетия фас, че не се сдържам вече. Прекалено дълго време се правеше на не заинтересована. Сега ще си изкараме чудесно. Здраво ще си поиграем и ще ти покажа, че да си играеш със стари майстори на любовната игра, не ти влиза в категорията. Казах ти – жена си! Малко сладки думички, отваряне и затваряне на врати, почерпка, макар че се правеше на интересна и се опита да си платиш сметката и – си готова. Просто няма нужда от повече. Каквото не става с директен подход, става със заобикаляне на препятствията. Номера ще ми въртиш! А сега да те видим, къде ще ми ходиш в тъмното и на километри от града?!” – той загаси прибързано цигарата в пепелника, протегна ръка и с жар стисна  нежното женско коляно, а оттам бързо се придвижи нагоре под панталонките, мачкайки плътта. Тя се обърна, стреснато към него. Той се наведе, за да впие устни в нейните. Впи ги, но всъщност по крайчеца на устата и по дължината на скулата до ухото, защото тя беше извърнала глава.

***

      - Кой мислиш ще спечели партията? – попита Каиса.

Марс, зает да наблюдава кръглата топка, въртяща се в пространството и да мисли, колко скучно му е вече да си търси точка за конфликт сред хората, вдигна глава и се загледа в нежно извития гръб на своята нимфа:

   - Тя. – отвърна той с дълбок и тътнещ глас и продължи, - И не само тази партия, а цялата игра!

 Каиса се обърна с лице към него.

    - Велики Господарю на войната, нима те чух правилно?! Не би ли трябвало да бъдеш на негова страна? – Гънките на роклята и плуваха като живи, навели зелените си стебла и дъхави листенца,цветя, разпилени по планинска ветровита полянка. Очите и се впиха в немирния Бог, който в момента, непринудено отмяташе кичур черна къдрица от смръщеното си чело. Той отново се беше загледал в сферата.

   - Скъпа моя, бих те запитал същото – ти не трябва ли да си на нейна страна? – отвърна красивият Марс на своята любима жена - нимфа. - А, аз я харесвам и тя – мен! Пък и, макар да има твоите бисерни очи, в тях често се подпалват моите огньове и се спускат пелените на Амур, моят скъп приятел и брат.

   - И ти си мислиш, че тя ще победи? – Каиса беше наистина заинтригувана от развитието на разговора им.

   - Аз не мисля – Бог съм! А тя играе, точно като теб, когато за пръв път ти показах играта.

   - И какво от това?! Нима си мислиш, че ако не исках тогава, щях да се предада?! – хитро завъртя красивите си лазурно-сини очи Каиса. Падащата почти до кръста и медено-руса коса, очертаваше женствените и форми и придаваше сладък нюанс на прекрасно, по-детски чисто лице. Силен, буен смях последва думите и. Марс изостави скучното си занимание и плавно, като хищник се доближи до любимата си:

   - Не можа да ми устоиш, мила моя прекрасна нимфо! – галено, но властно прозвучаха думите му и загледан в нацупените и устенца, като пъпка на малко пролетно цветче, той я придърпа към себе си. - А и вече хиляди години, продължаваш да не ми устояваш. Но – в този случай нещата са различни! И Амур, няма намеса.

   - Хиляди години или само миг е без значение мой притежаван Велики  Властелине на войната! И жените, произлезли от нимфите, не са се променили кой знае колко – и мъжете, произлезли от Божествената Ви аура– също. – засмя се кокетно Каиса, повдигнала глава към красивото, макар и строго лице на Марс.

   - Не са. – съгласи се без битка той, и леко се усмихна, като продължи, - Но хората живеят в постоянно променящ се свят, а и имат правото на избор. Тя може да реши да загуби играта, но според мен би пощадила фигурите. Но – отново ти казвам – ще я спечели, така, както я е композирала! В това е много добра – има твоята дарба.

    - И каква е моята дарба? – още по-сладко и нежно го запита нимфата.

   - Да си страстна, обичлива жена! – отвърна Марс, - А и не напразно те наричат Богинята на шахмата, нали?

   - Да, така е. – съгласи се Каиса - Все пак създаде дъската, за да ме заинтригуваш и накараш да те опозная, като играя с теб през цялото време.

Смехът на Бога на войната разтрепери облачните планини, но малката нимфа спокойно седеше в прегръдките му. Богът се наведе и забравил за воденето на военна тактика с хората, започна нова игра по стари правила с ход, който постави устните му върху тези на любимата му богиня.

***

     Лигавата, гореща следа опари кожата ми. Потръпнах. Нежеланието запълни сетивата  ми до краен предел, кожата ми реагира и се свиха отбранително. Сърцето ми затуптя в нервен ритъм.  Дали ме беше страх? Разбира се! Само глупакът не знае какво е страх и – само страхливецът не знаеше цената на смелостта! Усещах и знаех…но все се надявах да не се случи. Все пак, просто бях разочарована, че се случи.

    - Какво се правиш на интересна? Цяла вечер правеше мили очи на другите на масата, а излезе с мен! Все пак трябва да си платиш за забавлението. – изригна изведнъж Камен. Ръката му се преметна на рамото ми и той отново се наведе към мен.

    - Няма да стане! Казах ти вече. Нямам интерес и…

    - И какво ще правиш? Нали се сещаш, че сме далеч от града и да викаш няма кой да ти помогне, така че… - прекъсна ме грубо той. Аз…просто се разсмях. „Сериозно съм изперкала!” – си помислих. После смехът ми секна и го погледнах.

   - Заплашваш ли ме? – запитах го студено. Не осъзнавах как го правя, но го правех. Седях на проклетата седалка, в проклетата кола най-спокойно, и макар сърцето ми да изпълняваше дивият танц на опиянена бясна жрица, аз изглеждах спокойна и студена -  и  се чувствах точно така.

   - Ма, не! Виж, Жанет вече от месец ти казвам, че те харесвам. Искам да сме заедно, желая те! – започна той с мил тон. Потеше се. Погледът му трептеше пред моя.

  - Ще ме откараш ли или да се спасявам сама? – запитах го твърдо. Той се ухили глупашки:

   - Хайде ся, без номера! Вас, жените ви е страх, само се правите на интересни. Искаш – не искаш, ще го направиш и тогава ще си тръгнем от тук.

Гледаше ме и по-лошо – вярваше си!  Отворих вратата и оставяйки я да зее широко бързо прекосих двадесетте метра до асфалтовият път, свих и бодро крачейки потеглих към града. Знаех къде съм, знаех и как ще стигна до дома си – пеша. Нямаше нищо по недостойно от страха. Тъмно беше. Имах телефон, но не бих паднала толкова ниско, че да позвъня да ми помагат. Абсурд! „Ще ме заплашва! Боже, ма много съм глупава! Приятелско излизане – друг път!” – си казах, продължавайки да крача.

    Един часът минаваше. Имах пет-шест километра до началото на град, а после около 500 метра до дома. Нищо работа! Не беше много тъмно.Светлината от мътното сияние се отразяваше по асфалта. „Пешката произведе кон.„ – разсмях се. Сетих се за легендата, която четох за създаването на играта шах и за любовта между една нимфа и един Бог. Колко романтично? Ала играта сега не беше такава. „Да те матирам ли или да не те матирам?” – си спомних за въпроса, който сама си зададох предният ден, когато играехме един срещу друг с Камен. И просто избрах да го поведа до реми. Йонката ми се ядоса.     През цялото време усещах, че му се искаше един вид да „натрия носа” на Камен. На мен, обаче, съвсем не ми се искаше. Тогава си мислех, ако на един човек му отнемеш вярата и представата, с която съществува в живота си, какъв ще си тогава: завоевател, насилник или колонизатор? Така и не мога да отговоря на този тъп въпрос. Звучи тъпо и сигурно има много глупав отговор. Такива въпроси просто ги оставям да се изнижат, някъде в сметището ми на невъзможно дразнещи мисли, които не ме „кефят”.

     Отскоро играех шах. Йонката ме научи. Всъщност той беше много по-голям от мен, около 32 годишен ерген, а аз бях наскоро навършила заветните 20. Той се забиваше с една приятелка, също по-голяма от мен. Често се дърпаха и спореха и тайно от другите ме поставяха като рефер между споровете им. Често се и дразнех от това им поведение, но те винаги бяха готови да приемат възмутителните ми критики относно нетипичното им и лудо поведение, и незрелостта, с която ме въвличаха в споровете си. Кольо Йонков или Йонката, както всички го наричахме беше много умен. Математическият му ум пресмяташе без елка такива цифри, че човек, който не го познаваше би решил, че е някакво чудо небесно. А той е надарен математик. Страхотен при това и страшно обича да играе на шах. И на мен ми харесваше тази игра. Бях чела за нея. Знаех правилата, но винаги бях наблюдател. Само, че веднъж се случи така, че само аз и Йонката бяхме в заведението. И от скука, той реши, че може да ме научи да играя. Излезе, че макар, едва да понасях алгебрата, то с шаха се разбирахме доста добре. Представяйки се образно и живо фигурите, аз рисувах умствено хиляди композиции от танцуващи фигури по дъската и губех и печелех, но се учех винаги в движение. И така започнах да играя, просто за удоволствие.

    - Късметът на начинаещия! – смееше се Йонката, когато се случваше дори него да надиграя. Не грешеше - и аз мислех така.

    Предният ден играех с Камен. Той сам поиска. Печалба или загуба – излизане на питие с него. Беше около 28 годишен, рус и хубавец. Имаше си сериозна приятелка, но от месец беше решил, че аз съм нещо като самоцел за него. Пресрещаше ме, вечер докато се прибирах по улицата с колата. Казваше ми, че ме харесва, даже бил влюбен в мен. Искал да излезем. Дори рози ми носеше. Не го харесвах и не приемах подаръците му. Случваше се да попадаме в една компания, но аз просто не го харесвах и това е. А и той не криеше високомерното си мнение за себе си и това, колко всъщност другите, и най-вече жените бяха по-долу. Някак усещах, че всичко, което правеше беше една непрестанна игра за него и не ми се нравеше компанията му. Но все пак беше човек, а и заради някакви глупави мисли, не трябва да попарваш чувствата на другите. Когато видя, че романтичните му обяснения не вършеха работа, започна да говори и пред другите. Не харесваше приятелството ми с Йонката. Сигурно се беше опитал, чрез него да се докопа до желаното, но онзи го беше отрязал. Не попитах, но познавайки единият и досещайки се за характера на другият, някак свързах нещата.

     - Има да мечтаеш да си с мъж като мен! – казваше, уж, на шега той, - Не искаш и на кафе да излезеш с мен. Аз не съм страшен бе! Ще ти хареса, ще видиш и после няма даже да се налага да те питам. – продължаваше най-нагло той да ми говори, дори пред приятелката си Таня. Хубаво и мило момиче, приятно и сигурно добро. Не я познавах и не ми се искаше да я познавам. „ А, стига бе! Аз тая игра я знам, но не ми се играе с теб!” – си казвах аз на ум, а иначе мълчах. Не веднъж му бях казала, че нищо няма да се получи, и че нямам желание, но колкото повече му го казвах това, той толкова повече си мислеше, че му връзвам „шарени пилета” и, че всъщност това е постановка и игра от моя страна, за да го вържа за себе си. Какви абсурдни мисли!  Всъщност играчът беше той, а аз - просто пешката.

   Вървях по пътя и се усмихвах, спомняйки си за това, че дори и завършила реми партията шах, реших все пак да приема поканата за излизане. Цялата компания щяхме да сме в заведение извън града, така че нямаше за какво да се притеснявам. Дори, когато си тръгвахме, Йонката ме хвана настрани и ми предложи да постоя още, за да си тръгна с тях. Отказах. Имах принцип – с когото бях излязла, с него се и прибирах, ако не се случеше нещо непредвидено.

     В този момент чух приближаването на кола. Огледах се и бързо се мушнах в канавката. Не ми се рискуваше повече. Колата отмина бавно. Вдигнах глава. Беше Камен. Изправих се и тръгнах след него. Вървях и си четях конско. Усмихвах се, очите ми се пълнеха със сълзи, преглъщах ги, после всичко пак отначало. Първите градски лампи вече се показаха. Отново се чу шум от двигател. От табелата на града, насреща ми бавно идваше кола. Реших, че няма да се крия. Колата ме подмина,  изсвириха гуми и след малко спря до мен. Беше той.

    - Да не полудя! Търсех те по целия път! Ако някой беше минал и нещо се беше случило? – изрева ми от отвореният прозорец. – Качвай се!

    - Никой не те е молил! Върви си! – казах без да го поглеждам и продължих напред. Колата продължи да се движи наедно с мен.

     - Качвай се, да му се не види! Всички видяха, че аз те заведох и заедно си тръгнахме. Ако ти се случи нещо, кой мислиш, че ще обвинят?

Спрях. Обърнах се към него.

    - О-о-о, много време ти трябваше, че да загрееш! Дори в шаха се иска бърза мисъл и гониш време за ход. Не знаеше ли?! – сериозно му заговорих. Той спря колата. Излезе.

    - Влез! Ще те закарам. – каза примиряващо и угоднически. Е, не го харесвах – това си е! И колкото повече го гледах, толкова повече ме отблъскваше.

    - Дори само опитай…

    - Няма! – прекъсна ме той. Да! Този път беше искрен. Усетих го.

Закара ме пред дома ми. Пътят мина в мълчание. Преди да сляза ме помоли:

   - Ти нали няма да кажеш на Таня? И на никого другиго, де?

Обърнах се. Гледах го. Русата му полепнала от пот коса, светлокафявите му очи и странното изражение на лицето ме караха да го съжаля, а нежеланото му внимание и нагло държане ме вбесяваха.

   - А ти нали щеше да я изоставиш незабавно, защото ме харесваш? – парирах го.

   - Стига де! Моля те! Виж, докарах те, търсих те…

   - Ще помисля. – отвърнах и си влязох, оставяйки го в неведение за това, което щях или по-скоро нямаше да направя. Но всъщност дали играта не завърши с мат?

„Обичай всички, доверявай се на малцина, не навреждай на никого.” е казал Шекспир. Какво ми ставаше? Само в такива глупаво напрягащи моменти в главата ми се стичаха мисли на велики умове. А всичко беше просто една глупава игра на дъска. Една дъска и фигури от чувства и живи сърца.

***

   - Казах ти! – разсмя се задоволеният Марс.

   - О, не съм се и съмнявала в нея! – отвърна хитро засмяната Каиса,- Тази игра е създадена за печелене на чиста любов, а не за задоволяване на плътски желания създавани от брат ти Ерос!