Беше гадна зимна утрин няколко дни преди Коледа. Разбира се, в София. Точно от онези, когато навън е студено, снегът се е превърнал в лепкава киша и предстоят празници. До заплатата остават дни. Броиш стотинките и хич не ти е до празници.
Навлякох якето си и зиморничаво се забързах към близкия магазин. Бе почти 8.30. Купих дежурния хляб, бурканчето с кисело и пет яйца – така, за разкош. Тръгнах да се връщам. Погледнах припряно часовника си. Закъснявах за работа. Налагаше се да се набера на бегом до вкъщи. Прецепих на едри скокове през локвите от мек сняг направо през платното.
Изведнъж краката ми хлътнаха. Нещо огромно се надигна от локвата пред мен и след миг усетих, че пропадам. Изтръпнах! Тези два мига ми се сториха цяла вечност. Намерих се на дъното на някаква шахта, обграден от мрак, спарен студен въздух и лепкава кал. След мен отгоре се отече истински порой от мръсна вода, а капакът на шахтата се преобърна около оста си и се прихлупи наполовина.
- Ох! – изстенах инстинктивно, - Помощ! Помощ, бе…
Само ехото на двете тъмни канални тръби отстрани ми отвърна в заглъхващия тътен от наместващия се капак. Погледнах нагоре, процепът бе около една трета. Достатъчен, за да се развикам като побеснял:
- Помощ, помощ! Няма ли кой да ми помогне? Хей…
След като повторих това поне петнадесет пъти, окончателно се убедих, че никой не ме чува. Виждах как преминаващите коли отгоре закриваха за секунди сърповидното късче небе.
Виковете ми постепенно се превърнаха в стонове. Чак сега почувствах, че глезенът ме болеше жестоко. Явно го бях изкълчил зверски. Седях в калта на дъното. Протегнах ръка настрани и напипах някакви тръби. Щракнах със запалката. Да, наистина бях попаднал в странна шахта. Тръбите излизаха от каналите и продължаваха пак в тях. Имаше някакви кранове и разхвърляни железа по дъното. Цяло щастие бе, че се разминах само с тази контузия. Вдигнах ръката със запалката нагоре. Положението се оказа лошо. Височината до капака бе поне три и нещо, нямаше и помен от железни скоби за изкачване, а аз изобщо не можех да се изправя.
Запалих една цигара, за да обмисля положението. Яйцата бяха станали на омлет, но кофичката с киселото мляко и хляба бяха читави, макар и доста мокри. Почувствах се като корабокрушенец на самотен остров. В центъра на милионния град.
В този миг над мен капакът изгърмя страхотно. Някакво огромно колело го повдигна и го блъсна нагоре. Той изтрещя в дъното на черна каросерия. И отново се прихлупи на мястото си. Чух как колата спря наблизо. Развиках се като бесен:
- Помощ, хей! Тук вътре съм! Извадете ме!
След малко в отвора над мен се показа една бръсната тиква с черни очила и обица на ухото, облечена в кожено яке. Онзи ме изгледа със зверска физиономия. Помълча малко и кресна:
- Що не си затворил капака, бе тъп? Щеше да ми строшиш джипа! Ако сляза долу, ще те размажа! Мама ти мръсна!
Онемях от изненада. Онзи се изправи и започна да рита чугунения капак, за да го намести, без да спира да ме псува. Виждах как без малко щеше да се затвори плътно. Разкрещях се неистово:
- Моля ви! Не го затваряйте! Помогнете ми. Паднах тук! Помощ! Помощ!
Мутрата отново се надвеси над мен:
- Ми, обади се да те извадят, бе глупак!
Кривата му усмивка ме накара да изрека в скоропоговорка:
- Как да се обадя, а! Да виждате някъде телефон тук?
- Обади се по GSM-а, бе тъп!
- Какъв GSM! Той струва на месец колкото половината ми заплата!
Онзи ме изгледа с интерес:
- Ти да не си висшист, бе? Е, кат си толко умен, седи си доле!
- Моля ви се, господине. Позвънете на полицията… На пожарната… Обадете се на някой! Моля ви!
- Кой, аз ли! – онзи наистина изглеждаше изненадан, - Абе, ти да не си някой луд? Ченгетата ме търсят от пет години!
Замълча, погледна към капака и добави:
- Аре, дишай поне! Ще заеба този капак така, па нека некой друг да си троши колата, какво ми пука!
Чух го как ме псуваше, докато се отдалечаваше.
Не можех да повярвам. Тръгна си! Щях да се разплача на стари години, казвам ви! Но съдбата май отново бе на път да ми помогне. След малко отгоре се разнесе някакво стъргане на ламарини. Някой влачеше нещо по пътя. Проточих врат нагоре като жираф. Изневиделица дочух тихо:
- Пст, пст...! Брато, как е? Има ли жица, а?
В отвора на шахтата бе изникнала мургава глава с развързана ушанка. Черните очи професионално опипваха всичко наоколо.
- Няма! Закъсах го… - отворих уста аз.
Но онзи бързо ме прекъсна:
- Не бой се! И аз съм го закъсал отдавна. А този капак, трябва ли ти? Май, не – щом не си го отмъкнал още. Ти да не си дилър по цветните метали, като мен? Ле-ле! Голяма конкуренция дойде.
Понечих да му отговоря, но ромът не ми даде думата. Вече се бе вкопчил в капака:
- Мале, как тежи. Има поне 70 кила! По 70 стотинки – почти петдесетачка! Вързах за хляба, че и празниците ще изкараме! Чекай малко…
- Братовчед! Къде тръгна, бе? – изплаках направо аз.
- Сега, сега! – отвърна тихо онзи и повлече капака на някъде.
Мислех си, че онзи вече няма да се появи. Но само след минута дочух отново тихо:
- Пст...! Я вдигни оная тръба до теб, кривата! Аха, точно тази…
- Можеш ли да я хванеш и да дръпнеш? – попитах обнадежден, че така ще ме издърпа.
- Мога, мога! - провеси се мангото почти до кръста надолу, - Дай сега!
Той се вкопчи с две ръце и дръпна горния край към себе си. Дръпна пак и ме изгледа учудено:
- Пусни, бе брато!
Пуснах я машинално:
- Няма ли да ме дръпнеш?
- Защо теб! Мен тръбата ми трябва. Ти нали си добре долу.
- Как добре, бе! Паднах тук… Май си счупих и крака…
- Голема работа! Ще ти го гипсират. – отмъкваше на горе тръбата онзи.
- Чакай бе, братчед! – опитах се да го помоля пак.
Но онзи бе щастлив от плячката:
- Супер си, брат! Голема работа си! Ей, че хубава тръба. Има-няма десет кила! Казвам ти, че си голема работа! Айде, чао!
- Чакай, ей! Къде, бе? – развиках се.
- Бързам, бързам! – загуби се гласът му сред тракането на тенекиите и скърцането на количката.
Останах самотен под стичащата се отгоре вода. Запалих отново цигара и започнах да броя колите, които минаваха над мен. После им загубих цифрата. Постепенно колите се разредиха, а отворът се проясни. Вероятно минаваше девет, но аз дори нямах желание да погледна часовника си. Бях толкова отчаян, че мислех как ще ме намерят тук чак след години. Като скелет! Или като мумия?
По едно време се дочу женски глас:
- Аман от вас! Бива ли да оставите така отворена тази дупка? Ами затворете я с нещо? Ние сме стари хора, можем да паднем, да се убием! Вие нещо по водата ли сте?
От отвора ме гледаше отгоре една бабичка с проскубана елха в едната ръка и полу-празна пазарска чанта. Отвърнах и без желание:
- Не.
- Какво?
- Не, не! - провикнах се аз.
- А, значи сте от парното. То – хубаво, ама аз парното съм го изключила.
- Не съм от парното! Паднах тук, ма!
- Какво? – попита пак глухата бабичка.
- Загазих! Зле съм, бабо! – провикнах се аз.
- И аз съм зле. Всички сме зле! Окрадоха ни! Направиха ни на нищо. Няма повече живот. Ето – аз една елха на внучетата не мога да купя. За тази проскубана ми искаха левче. Ама и толкова нямам, та момчето, дето ги продава, ми я даде така. Ама аз мога ли да я занеса на внучетата. Ще ми се смеят! А нищо друго не мога да подаря… То, май по-добре нищо и да не нося. Я виж сега, аз ще я оставя тук, напреко на дупката, та да не падне някой.
Бабата наистина остави елхата върху отвора на шахтата и си тръгна.
- Бабо! Извикай някой да ме извади от тук. – креснах колкото глас имах.
Но тя изобщо не ме чу. След минута премина някакъв камион. Дръгливата елха се стовари до мен. “Сякаш Бог ми я праща за Коледа!” – казах си аз. Зачовърка ме налудничавата мисъл, че тук действително ще прекарам и Коледа, и трите дни до нея! Че може и следващите… Започнах да се устройвам трескаво. Забих елхичката в калта между тръбите на дъното на шахтата. Счупих долните проскубани клони и ги оставих настрани. С целофана от цигарите направих нещо като гирлянда. А накъсания станиол посипах като сняг по игличките.
Абсурдността на ситуацията ме подтикна да запея коледни песни. Дори подредих като подаръци под нея хляба, кофичката с киселото мляко и яйцата – каквото бе останало от тях. Над мен колите минаваха. Беше нещо като немски филм – на онзи, Фасбиндер. И в него аз бях главния герой. Отгоре минаваха коли, течеше вода. А аз се отдадох на размисли. И какво ли друго ми оставаше…
По едно време огладнях. Наръфах хляба. Добре беше, че поне това имах. Бе малко омекнал от водата, ама какво от това. Изпих кофичката с киселото мляко и вече бях щастлив. Да, казвам ви! Чувствах се щастлив! Може би елхичката създаваше ведро настроение. Или път бях започнал да превъртам. Измих в локвата под мен някаква тенекия, изсипах строшените яйца от пликчето върху нея заедно с черупките и подпалих кофичката. Тя пламна начаса. Пушеше много, но яйцата почнаха да цвърчат. Наръфах ги и тях. Черупките скърцаха в зъбите ми. Какво от това? Нали бяха калций. Значи, полезни! Махнах си едната обувка, за да ми отпочине подутия крак. Абсурдът бе пълен! Разпях се с цял глас – колкото ми бе останал. Седях и си пеех, даже от време на време потропвах с едно желязо по тръбите. Така, в такт с коледните мелодии, които знаех. Изкарах целия репертоар и започнах да го повтарям дори…
- Ей, ти там! – чух по едно време над себе си.
Повдигнах глава и се втренчих в поредния посетител на отвора. Бе полицай с бяла шапка и зелено елече. Гледах го и продължавах да си тананикам песничките. Онзи също ме гледаше. После продължи:
- На теб говоря! Какво правиш долу? Крадеш, а?
Махнах с ръка, дълго бе за обяснение:
- Не, бе, не!
- Всички казват така! Я гледай как се устроил нашият! – бутна назад шапката си полицаят. – Ти да не би да живееш долу, бе?
- Не, пропаднах тук… - започнах да му обяснявам аз.
Но онзи ме прекъсна строго:
- Ти документи имаш ли, бе?
- Не, вкъщи са…
- А-а-а! Всички казват така! Ясно – значи си скитник. И си живееш тук… А къде е капакът на шахтата? Успя ли вече да го продадеш?
- Не, един циганин го задигна…
- Хайде, бе! Все ромите виновни. Всички казват така! – продължи строго полицаят.
Махнах отново с ръка. Започна да ми става все едно. Но жестът ми явно ядоса онзи над мен.
- Какво, бе? Сега сигурно ще ми разкажеш някаква разтърсваща история. Например, че жена ти те изгонила. Или, че съвсем случайно си паднал вътре…
- Точно така, господин сержант. Аз… - обнадеждих се, че ще ме изслуша.
- Не на мен тия, приятел! – изсмя се ченгето. – Нали те виждам, живееш си добре! Дори елха си направил, сготвил си.
- Елхата е на глухата пенсионерка… - опитах се да уточня.
- Да, бе! Сега пък пенсионерка някаква! Абе, такива като теб винаги имат нещо за оправдание. Ама, добре че се намират милостиви хора да им дадат половин хляб, та да преживеят.
- Хлябът си е мой, купих си го сам…
- С парите от капака, нали! – изсмя се онзи.
- С мои пари! Аз работя. Висшист съм, преподавател, ако искате да знаете…
- Да, бе! Може би си Пушкин? – онзи бе започнал да се забавлява.
- Не! Пушкин е поет и е наполовина негър. Аз…
- Ти си луд, бе! Хайде стой си долу и да няма проблеми, чуваш ли? – онзи се изправи и добави, - Какво да се занимавам с теб повече. Мен работа ме чака. Днеска е плъзгаво. Колко коли мога да спра! И всичките – по десет лева, а аз съм седнал да се разправям с някакъв си Пушкин! Нещастник!
Онзи наду свирката си и изчезна от отвора. Чак тогава се осъзнах. Развиках се отново колкото глас имах:
- Хей, господин сержант, аз съм изпаднал в беда. Ваш дълг е да ми помогнете…
Изненадващо онзи отново се показа на отвора.
- Какво каза? Дълг ли? Моят единствен дълг е да си храня семейството. Хей с тази палка! Виждаш ли я? – размаха той над мен червената си катаджийска палка. – Всеки трябва да се оправя сам. Като си се докарал да живееш в шахтата, значи там ти е място...
Изчезна отново. И беше прав. Не само аз, всички. Целият ни народ се бе докарал сам до такова положение и явно си го заслужаваше. Значи там наистина ни бе мястото – на дъното! И какво? Ами много просто – значи трябваше да намерим своята Американска мечта. За другите не знам, но сега моята бе да се махна от проклетата шахта. Но как, за Бога! Според Американската мечта, човек не трябва да очаква помощ от другите. Нужно е да ги предизвиква, да ги чанчи, да му служат… Да им е кофти, да зависят от теб. Ето това беше разковничето, значи!
Веднага се развиках:
- Хей, чува ли ме някой!
Отвърна ми само ехото от двете тъмни странични тръби. Но аз продължих по пътя на своята лична Американска мечта:
- Хей, елате тук!
Блъсках с едно желязо по крановете около мен. Металните звуци кънтяха и ме проглушаваха. Но продължавах да блъскам. Един кран се строши и рукна вода. А аз не спирах да крещя:
- Хей, тук съм!
Изневиделица над мен се показа някакъв чичо. Беше с тиролско бомбе, шал и балтон. Типаж – развит социализъм и изглежда на същата възраст. Той огледа обстановката и се развика на свой ред:
- Аха! Пипнахме ли крадеца! Значи ти ги вършиш тия неща…
- Господине… - опитах се да го прекъсна.
Но онзи продължи:
- Такива неща не ставаха по наше време. Сега крадците са навсякъде. Защо счупи крана, бе? Сега целият блок отсреща е без вода. Ще извикам полиция.
Изсмях му се отдолу:
- Кой, ти ли бе? Скапан пенсионер! Ще викнеш полиция друг път. Че ти нямаш пари да се прекръстиш, бе нещастник. И телефона си изключил. Ха-ха! Ами викни и пожарната ако искаш. Тъпанар, комунист, търтей! Само ви храним! Мамка ти дърта!
На онзи направо му увисна ченето. А аз продължавах да блъскам с желязото. Строших някакъв друг кран. От него рукна топла вода. Парата започна да изпълва тясното пространство. Онзи отгоре гледаше с ококорени очи. А аз се съблякох гол до кръста. Не спирах да блъскам по тръбите. Продължавах да го обиждам:
- Партиец, хайде да те видим кого ще извикаш, бе. Склеротик, идиот, цървул…
Дядката се махна. Аз продължих да блъскам около половин час, докато строша и последните два крана. Бях потънал до кръста във вода. Но от парата вътре не можеше да се диша. Изправих се и се развиках:
- Мамка ви? Няма ли кой да помогне? Господиии...!
Отгоре се чу глас, но не бе Господен:
- Има, има… Я да те видим сега! Излизай веднага. – бяха двама охранени полицаи.
- Ще изляза друг път, старши! – изхилих се аз. – Ела ме измъкни, де!
- Ей, я веднага се измъкни от шахтата, че ще те дръпна за косата. – кресна ми другият.
- Ще ме дръпнеш за... – изхилих се аз и му показах среден пръст.
- Абе, ние с теб ли ще се разправяме! Излизай, че арестът ти е в кърпа вързан. – продължи първият.
- Другарю полицай, той иска да отмъкне крановете, затова ги кърти. Вече е отмъкнал капака, вижте! Ако остане още малко, ще изкърти и тръбите за водата… - намеси се пенсионерът-общественик, който се бе появил отново.
Двамата го изгледаха. Беше прав! Пък те не искаха разправии. Първото ченге го удари като на молба:
- Хайде, бе приятел. Да няма проблеми! Излез от там!
- Няма, няма! На! – показах му лакътя си аз.
Тримата горе се спогледаха. Второто ченге каза с кръвясал поглед:
- Тоя ще го измъкнем като тапа от шише. Я елате да домъкнем оная пейка…
Тримата изчезнаха. Аз продължавах да млатя с желязото по тръбите и да крещя. След малко се показаха запъхтени и хвърлиха почти върху мен една строшена пейка.
- Ей, вие ще ме убиете, бе! – дръпнах се настрани. – Имам граждански права!
- Сега ще ти покажем какви граждански права имаш! – изсмя се злобно второто ченге и се спусна по пейката отгоре.
Той ме докопа за мишницата. Беше яко животно. Дръпна ме нагоре и аз изпълзях след него през отвора на шахтата. Идваше ми да крещя от радост. Нахвърлих се да ги целувам:
- Вие ме спасихте, момчета!
- Така ли? – дръпна се второто ченге. – Не бързай толкова.
- Я да те видим! Ти какъв си, бе? – попита първото ченге.
Видът му бе толкова злобен, че аз моментално разбрах – не ме очаква нищо добро! Трябваше да се спасявам. Развиках се, както си бях гол до кръста, с мокри панталони, влачейки якето с пуловера си като парцали в калта и с една обувка в ръка:
- Аз съм морж! Моржувам в шахтата, щото наблизо няма езеро. “Ариана” нали кметът го продаде…
- Абе, ти луд ли си? – попита първото ченге.
- Луд е, господа! – каза общественикът вместо мен и побърза да отстъпи няколко крачки със страхлив поглед. - Вижте какво направи тръбите долу.
Двете ченгета се спогледаха. Версията им се видя правдоподобна. Аз започнах да подклаждам:
- Луд съм, бе! Луд съм. Погледнете ме! Погледнете наоколо. Тук нормални могат ли да живеят? В тази държава?
Двамата ме огледаха с отвращение. Второто ченге промърмори:
- Айде да те няма от тук, че…
- Благодаря, благодаря! Вече ме няма…
Аз се врътнах и побързах да се махна. Докато завивах зад ъгъла, тримата стояха край шахтата, гледаха след мен и коментираха нещо.
* * *
© Михаил Конярски All rights reserved.