Jun 29, 2010, 11:27 PM

Шарен свят 

  Prose » Narratives
671 0 0
3 мин reading

Запознахме се на автогарата. Уж нямаше хора, а седнах до нея. Усетих я, че в торбата си носи и част от съдбата. Погледнах – от нея стърчаха бели чаршафи. Жената веднага ме заговори. Обичайните въпроси „Колко е часът?”, „За къде?”. Погледнах я внимателно в очите – сини като лятно небе, а уплашени и премрежени от сълзи.

- Ще ти разкажа нещо, чедо! – рече жената – Не те познавам, ама ми се виждаш добър човек, пък искам да се изприкажа. Синът и дъщерята са в Италия…

Така се запознах с Кера от  едно новозагорско село.

Преди няколко седмици трябвало да отиде на изследвания в някаква софийска частна клиника. Размислила се, па стегнала чантата и - на гарата.

- Ти ходила ли си някога в София? – пита ме тя наивно и обяснява – Аз съм била, ама бях на 25 години и оттогава се е променило всичко. Викам си – ще питам и ще я намеря тази клиника. Мисля, че е като в Нова Загора и Сливен – питаш и те упътват. Да, ама там не било така.

Качвам се на тролея, бях си купила 4 билетчета и гледам къде да перфорирам. След малко се качва един мъжага да проверява билетите, а моя непродупчен. Обяснявам, че не виждам перфоратор, а той скача насреща ми с думите: “Ти само ще мълчиш и ми давай 10 лева глоба!” А бе, момче, казвам аз, а от очите ми капят сълзи, само ми кажи на коя спирка да сляза. Той пак съска: “Млък и давай 10 лева!” Какво да правя – дадох! Гледам, едно русоляво момче насреща ме наблюдава и като слязох, ме настигна и вика : “Бабо, вземи тези 10 лева, може да нямаш. Онзи не беше прав!” Хич не ги исках, бутах ръката му, ама то ги мушна в джоба ми и избяга.

Намерих клиниката, седнах да чакам и пак плача. Не искам, ама очите ми сами текат. Минаха две медицински сестрички, питат защо плача и аз им разказвам. А те веднага ме прегърнаха, искаха да ми купуват кафе и бисквитки, придружиха ме до кабинета на професора. Като излязох, видях един възрастен мъж, който чу какво разказах на сестричките. Аз пак се разплаках, защото трябваше да отида до гарата, а не знам пътя. Не смея и да питам. Та онзи възрастен човек сам ми предложи да ме отведе до гарата, придружи ме, качи ме на влака и си тръгна.

А кажи ми, чедо, какви са хората! Шарени! Така ми се иска да благодаря на момчето, на сестричките от клиниката, на възрастния човек! Добри хора има, да знаеш!

Една година, когато на сина ми беше клетвата за казармата, се запознах с майчица на войниче от Мадан. Стоеше привечер с две чанти, хотелът пълен и я виждам, че не знае къде да ходи. Аз бях отседнала в сестра ми и я взех с мен – където спя аз, и тя! Вдовица беше женицата, съпругът й загинал в мината, дошла на клетва на момчето си и стои на улицата! Може ли да се остави майка на улицата – не може! После си писахме две години писма, толкова се харесахме с нея.

Сега съм тръгнала на изследвания в болницата, ще ме чака приятелка пред входа, та затова все за часа питам. Нося си торбата с бельо…

Страх ме е, дали имам рак? – сините очи на Кера плуваха в сълзи, гледаше като уплашено дете, като че ме умоляваше да обърша сълзата й. Погалих я по бузата.

- Няма да имаш рак, Керо, няма! Добрите хора бог ги пази…

Това беше необикновената и обикновена човешка история на една добра жена от автогарата.

Ще види ли Бог сълзите й, ще зачете ли добрините, които е правила, ще се смили ли над живота й, ще дочака ли децата си от чужбина…

 

Латинка Минкова

 

© Латинка Минкова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??