Шесталото
Шесталото
Спомен от детството
Това, което ще ви разкажа, беше много отдавна – около 1953-1954 година. Случката се беше почти заличила от съзнанието ми, но един ден, след една препирня във Facebook относно младото поколение, изплува отново в съзнанието ми с всичките си подробности. Старите хора в един момент започват да забравят неща от вчера, но някои неща от детството остават в съзнанието им за цял живот. Те не винаги са важни, или поне така ни се струва. Понякога важността им се осмисля много години след това.
Аз съм от едно плевенско село. Дядо ми не беше в тогавашното ТКЗС (Трудово Кооперативно Земеделско Стопанство). Не бяхме много богати, но имахме достатъчно земя и животни – коне, крави, овце. Обикновено в нашия край повечето от земята се използва за земеделие – пшеница, ечемик, царевица, овес, боб, фий. Но земята на дядо ми беше повечето от половината заета с лозя и затова много от земеделската работа беше по лозята.
Лозето не ще молитва, иска мотика. Сега това звучи забавно-назидателно, но аз знам какво се крие зад тази народна мъдрост. След празничния св. Трифон Зарезан имаше известна почивка, но от средата на март работата по лозята започваше. Тогава зимите бяха по-студени и първата работа на лозето беше „отгрибането“. Лозите се „загрибаха“ с пръст през есента, за да не измръзнат от зимните студове. Напролет първата работа беше да се изровят главините от пръстта – това беше „отгрибането“. Най-хубаво на лозето беше в началото на юни – тогава зрееха черешите. На всяко лозе имаше по една-две череши и децата се катереха за да си хапнат и за да наберат череши за вкъщи.
Мъжете започваха да ръсят лозите с пръскачките, а жените обикновено с мотики окопаваха между тях. Не трябваше да остане нито една тревичка. Нашето лозе беше толкова голямо, че докато го окопаеха от другия край вече поникваше трева и го започваха отново.
Учебната година на долните класове свършваше на 24-ти май и децата обикновено ходеха с родителите си по полето. Летният ден е дълъг, работата е много и аз измислях много игри. Близо до нашите лозя минаваше ж.п. линията София – Варна. От върха на черешата се виждаха много добре влаковете – товарните, които в едната посока бяха с по два локомотива, поради стръмното около Средния връх. Единият от двата локомотива се връщаше самичък на гара Пордим и му викахме „помагачката“. Много по-бързо се движеха пътническите и бързите влакове. По нанадолното отдалече се чуваше първо тракането на колелата на местата, където се съединяваха релсите. По нанагорното първо се чуваше умореното пъхтене на локомотива. Свирката му се чуваше още от Илянов мост.
Гледането на влаковете и носенето на вода на копачите и на ръсачите не можеше да ми заеме целия ден. Имах и една друга важна задача. Трябваше всеки ден да нарамя ШЕСТАЛОТО и с него да обиколя три пъти нашето лозе и лозето на чичо ми. Това беше много важно, защото ако не обиколях лозята с шесталото, на есен нямаше да има хубаво грозде и напролет черешите нямаше да имат завръз. Шесталото беше една доста голяма торба от груб селски вълнен плат, тъкан от майка ми или от баба ми. Строго ми беше забранено да я отвързвам и да гледам какво има в него, за да не се развали магията и градушка да очука лозето. Торбата беше доста тежка за мен, влачех я едва-едва и след всяка обиколка спирах да почивам.
Съседското момче, Гетов Гошо, с две години по-малко от мен, също носеше шестало около тяхното лозе. Много му завиждах, защото тяхното лозе беше малко, а шесталото му беше в една по-малка торба.
Но с всичко се свиква, и аз гордо носех шесталото всеки път, когато бях на лозето. Когато завърших трети клас, вече ме броеха за голям и имах една малка мотичка, с която и аз копаех. Научиха ме и да връзвам. Можех и да кърша през август излишните ластари, за да може гроздето хубаво да узрее. И бях много горд, като гледах как Гошо обикаляше с шесталото тяхното лозе. Мотичката ме караше да се чуствам голям и важен. Един ден попитах майка ми – къде е нашето шестало. Майка ми се усмихна и ми каза, че шесталото има сила само когато се носи от малко дете.
След още една година разбрах какво е шесталото. Това е една торба, напълнена с пръст, и здраво завързана отгоре, за да не се разбере какво има вътре.
Най-интересното за мен беше, че не се чувствах измамен или унизен от носенето на шесталото. Не отидох да кажа на Гошо, че шесталото му е една торба, пълна с пръст. Защото и той трябваше да помогне на тяхното лозе да даде много грозде.
© Иван Танков All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Хубав разказ за времената, когато децата са имали отговорност за семейното добруване. Трябва да се прочете от повече хора. Лично ще го прочета на моите внуци.
-
Много хубав и поучителен разказ! Така са се възпитавали едно време децата на труд и отговорност към семейството.
-
Хубав разказ, неподправен.
-
Едно кратко разяснение за думата "шестало". В "Речник на думи турски и гръцки в язика българский" на Михаил Павлев (1855 г.) намираме Пергел (тр.) - шестало.
-
Ковачо, пиши повече, имаш интересен стил и добър език. И сигурно много истории за разказване. Истински разкази... Писна ми от нескопосани "фантазета" и всякакви подобни "глупета" тук, че даже и "романи"... Вече много рядко влизам в най-любимия ми някога раздел "проза", ами не е интересно...
-
Знаели са някога хората как да възпитават децата. Много ми хареса!
-
Като разказа "Плява и зърно" на Радичков. На това се казва: първите седем години - най-важните в живота! Поздравления
-
Много хубав разказ, представих си картината! Хареса ми!
-
Макар и примитивно,но хората едно време са разбирали май повече от педагогика.Много хубав разказ.
-
Хубав разказ за нещата от живота!
-
Хубав разказ! Вероятно носенето на шесталото е вид обредна практика за берекет на лозята и предпазване от градушки, суша и тн. Двете момчета преминават своята ритуална иницияция по пътя на възмъжаването и поемането на съответните отговорности към рода и земята...
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
