Той беше щастлив. Все още виждаше красивото и лице и не спираше да мисли за нея. Дали наистина ще излезе нещо истинско от тяхната връзка - той още не искаше да мисли за това. Достатъчно му бе това щастие, тази свобода на духа, която чувстваше и която караше света около него да изглежда прекрасен, а не мрачен и нещастен както преди. Дори и да не бе обхванат от тези мисли едва ли щеше да забележи сивия мерцедес, който, изхвърчайки от пътя, го връхлетя с бясна скорост. Пронизваща болка и чупене на кости бе последното, което чу и усети. После тишина. Тялото му не беше приятна гледка - захвърлено като кървав парцал в канавката.
Нима това бе краят, нима всичко, което беше преживял до тук... свърши с това? Нима той няма да я види никога повече? Не, той не може да умре, не и сега, не и когато най накрая бе намерил това, което търсеше... Но ето, той си отиваше, започна да го обзема едно дълбоко, вечно спокойстие... но не, не е честно, не е справедливо - точно сега ли, след всичките мъки, които ...