Дните се изнизваха като мънистата на любимата ми гривна и се губеха някъде в пространството. Знаех, че повече няма да се върнат и това от части ме съсипваше. Всеки ден от сърцето ми се отронваше частица и падаше както листата на дърветата през есента. Изгниваше и изчезваше безвъзвратно.
Със всяка изминала секунда душата ми ставаше все по гола, все по уязвима. Виждаха се белезите от предишните рани, виждаха се и новонанесените все още кървящи. Опитвах се безнадеждно да спра кървенето като ги подхранвах с омраза, гняв, но без успех. Знаех сигурния начин за зарастването им, но той беше далеч и знаех, че никога няма да се върне. Бях загубила и последната надежда, че някога ще открия отново щастието.
Това, което притежавах, беше най-ценното нещо, което някога съм можела да имам. Нямах нужда от нищо повече. Той беше различен от другите, които бях срещала досега. Беше и мил и студен, в единия момент беше нежен, а в другия – груб. Всяко негово докосване ме побъркваше. Прогаряше кожата ми, кара ...