Щастието носи болка
Нощта бе мрачна и дъждовна. Черни буреносни облаци сякаш се биеха безмилостно, сипеха светкавици и гръмотевици като удари срещу врага. Вятърът постепенно се засилваше, а дъждовните капки ставаха все по-големи и многобройни. Едрите капки, които се разбиваха по прозореца, сякаш искаха да пробият стъклото. Мишел стоеше сама в апартамента си, слушаше смразяващата композиция на времето и потръпваше при всяко святкане и всеки гръм. Приближи се до прозореца, загледа се в дъжда и си представи как всяка капка е един камък, вятърът го грабва в ледените си обятия и го запраща точно по нея, като разгневена тълпа, която я замерва. Случваше се често да си мисли подобни неща, бе изстрадало момиче и не можеше да се каже, че често срещаш усмивка върху нейното лице. Баща ù бе починал, още когато бе на девет, достатъчно голяма, за да го помни добре и достатъчно малка, за да е притъпила болката. Той я обичаше наистина и се стараеше да прекарва колкото се може повече време с нея и това ...