Официалната част от тържеството, по случай петдесет годишнината от основаването на компанията за производство на кожени чанти, добила голяма известност, приключи. В залата бяха разположени големи кръгли маси, с кристални вази, със свежи бели рози – любимият цвят на покойната съпруга на също така покойния основател и собственик на компанията. Почетни гости на тържеството бяха Марта и Хоп - двете внучки на вече споменатото семейство. Бяха седнали на различни, доста отдалечени една от друга маси. Това беше забелязано от дизайнерите до най-обикновените работници, които учудено се споглеждаха... Журналистите ходеха между гостите и задаваха въпроси за бъдещите планове на компанията, за новата модна линия в производството...
Доближиха Марта, фотографът застана отстрани, търсейки точния ъгъл за снимане. Марта изненадващо махна неодобрително с ръка, което означаваше да се отдръпнат. Нямаше друг начин да избегнат неудобството, в което изпаднаха, освен да се отправят към Хоп. Тя ги поздрави учтиво с усмивка, която беше същата бисерна и чаровна усмивка на баба ѝ, чийто портрет беше закачен на тежките сценични завеси до портрета на съпруга ѝ. Журналистката помоли първо за снимка. Хоп се съгласи, но без да става права, като държеше в ръцете си кожена, с интересен дизайн чанта. Фотографът си свърши работата и се оттегли. Журналистката зададе първия въпроса на Хоп :
-Как сте запомнили своите баба и дядо от времето, когато сте била малко момиченце?
Хоп отговори кратко:
- Помня, че рядко ги виждах в къщи, защото през по-голямата част от денонощието работеха...
Журналистката бързо мина към втория въпрос:
- Като пораснахте имахте ли желание да работите в компанията им?
- Не. Мечтаех да уча в университета по живопис и мечтата ми се сбъдна, но не можах да го завърша по едни, или други причини....
- Тогава сте имали все още другата възможност – да работите в компанията. Защо не го направихте?
-Моля Ви, следващия въпрос, ако имате такъв - любезно се обърна Хоп към журналистката
-Да. Много искам да ви попитам, каква реализация имате в живота, след като не продължихте по пътя на славата, предначертан от баба Ви и дядо Ви?
-С наследствените пари от семейството построих дом за инвалиди. Намирам начин за препитание, все пак имам завещани умения - без да сваля усмивката от лицето си, каза Хоп.
-И последно – за снимката, държахте пред себе си една уникална чанта! Тя навярно е била изработена за Вас, и Ви е била подарена от Вашите баба и дядо по някакъв специален повод?
-Не. Нещата не стоят така за тази чанта..Тя е изработена от мен с участието на доста хора от инвалидния дом.Там има работилница с машини, материали, и кроячни маси, които успях да закупя. Започнахме с една чанта, която нарисувах и за щастие ,успяхме да реализираме. Продажбата стана вътрешна - купи я мед. сестра от дома. Тя ни убеди, че много нейни приятелки искат да си купят такава и започнахме отново... По-късно нарисувах и други модели. Вече имаше осигурен пазар, производството вървеше. Парите влизаха в сметката на дома за основни нужди- нова столова, по-модерна мед.апаратура, моторизирани инвалидни колички и др.
- Странно, Вашата братовчедка е прочут модел от висшата мода, омъжена за известен моделиер, но никога не е била креативна, както се е очаквало от нея. Всъщност Вие, Хоп сте сензацията на това юбилейно тържество. Бихте ли вдигнали високо изработената от Вас чанта, за да я види цялата аудитория!
Хоп вдигна чантата над главата си и бурни аплодисменти заляха залата....После всички се изредиха да я разгледат от близо. Дизайнерите поздравиха Хоп за професионалната изработка на уникалния модел, достоен конкурент по всички показатели на производството в компанията
Тържеството почти приключваше. Всички бавно напускаха залата, и учтиво казваха „довиждане” на Хоп. Тя продължаваше да стои на мястото си, искаше да си тръгне последна.
Марта се спря до нея, погледна я със сините си очи, в които имаше неприсъща за близка роднина, ирония ...Хоп едва позна братовчедка си, с която не бяха се виждали повече от десет години..Останала без дъх, тя понечи да каже нещо, когато Марта хвърли на масата някакви банкноти и каза:
- Да си купиш маркова чанта! - и бързо тръгна към вратата....
Хоп остана безмълвна, загледана в нейната изящна, отдалечаваща се фигура...
В главата ѝ звучеше гласът на дядо им:
- Марта, братовчедка ти има голям талант! Учи се от нея!
И когато той заглъхна, залата беше празна. Хоп даде заден ход на инвалидната си количка и я обърна в посока към изхода.

автор: Дейзи Патън