Форел

–Така ли ще стоиш? За твое сведение смятам да се преобличам.

–Няма да е първият път, в който ще те видя гола.

–Не помня някога да съм ти давала това право.

–Не съм те питал. Но пък в момента имам каквото си поискам право, Вилемира. Не бива да те изпускам от поглед. Кой знае какво пак ще измислиш. Сигурен съм, че си достатъчно изобретателна за да скриеш оръжие в някое отвърствие от тялото си, за което на друг и през ум не би му минало.

–Отвратителен си, Форел! Как въобще болният ти мозък ражда подобни мисли?

–Както твоят-безумно рисковани планове. Хайде, побързай! Не бива да закъсняваме. Военните се славим с точност и пунктуалност и не желая удари по репутацията ни.

Тя не отговори, но забелязах че действително забърза темпото си. 

Изобщо не се е променила за трийсетте години, през  които я познавам. Високата и гъвкава осанка, дългата платиненоруса плитка и пронизващите кървави очи. Властният нрав, не познаващ неподчинението, завоевателският устрем… Всичко това е тя-рядкото деликатно цвете, чиято истинска същност въпреки особената си красота е на безмилостно  хищно месоядно растение.

Опита се да ме убие и то неведнъж. Докато се възстановявах в специализираната клиника, достъпна само за висши военни кадри на два пъти се наложи да отблъсна нападения от страна на подкупен медицински персонал. Ако се касаеше за някой друг отдавна да е прикован към позорния стълб или увиснал на бесилото, но ставаше въпрос за Стоманената Дева, а с нея току-така не можеше да се разправим. Твърде важен бе сега образът ѝ на спасителка на Либертия. Не биваше да лишаваме масите от него.

Затова и вместо да прекарва времето до процеса в затвора на Щаба, тя се намираше под домашен арест в родния си дом-огромното фамилно имение Ерленкрофт.

Трябва да призная, че Вилемира изглежда зашеметяващо. Никоя рокля не би ѝ стояла толкова добре, колкото служебното военно облекло.  Новите униформи от формоменяческа кожа имаха невероятното свойство да прикриват недостатъците на облеклия ги и да подчертават достойнствата му. 

Вилемира не притежава недостатъци. Затова и щеше да привлече повече внимание, отколкото най-скъпият диамант, демонстриран тази вечер би получил някога. Самата тя не обичаше украшенията и въпреки тържествеността на днешното събитие нямаше да изневери на себе си. Единствената ѝ скъпоценност, с която не се разделяше никога бе огромният платинен часовник с циферблат от миниатюрни рубини и стрелки от фосфоресциращ планински кристал. По мои спомени Михай ѝ го подари когато я издигна до длъжността Командващ сухопътните войски. Беше паметен момент. Първата жена, стигала толкова високо в йерархията. Но си го заслужи. Действително преди нея не бяхме имали толкова умел висш офицер. И всичко щеше да е прекрасно ако само не се бе решила на онази глупава стъпка... 

По време на краткото ни пътуване моята дама за вечерта не продума и дума. Още е ядосана, задето плановете ѝ пропаднаха тъй безславно. Но все някой трябва да мисли трезво и да поддържа баланса. В момента бремето на отговорността за съдбата на цяла Либертия лежи на моите плещи.

Макар и да бе изминал повече от месец от исатиската атака над Магнерос, следите от погрома не бяха напълно заличени. Разрушени сгради, изкоренени дървета, дълбоки кратери, скитащи се безпризорни мършави и болни животни… Всичко това ни следваше като просеща милостиня нещастница по пътя ни към извънградската резиденция на краля. Хора нямаше, тъй като отдавна бяха евакуирани и преразпределени из провинциалните централи на армията, както и из благородническите вили и имения. Все още бяхме във война, а значи се нуждаехме от много и свободни ръце, които да вършат различни задължения, каквито аристокрацията и войниците не биха си позволили. По този начин всички получаваха каквото искаха. Бедняците-храна и подслон, богаташите-евтина работна ръка, войската-нови войници, които да изпрати на фронта.

Кралят, както и приближените му изобщо не се интересуваха как протича войната. За тях главното бе какъв е крайният ѝ резултат и колко точно ще спечелят те от него. Затова и продължаваха да организират традиционните вечеринки и балове, на които да демонстрират едни на други благосъстоянието и сарказма си, както и да споделят всеобщото презрение към нисшите либертийци, благодарение на които обаче те продължаваха да живеят своя охолен живот.

Във вечери като тази, виждайки прекрасно поддържаните градини на Негово Величество, богатия интериор сред който знатни дами и господа лицемерничат и водят глупави разговори се чудя как е възможно да имам нещо общо с тези празноглави сноби. Човек не избира произхода си, но може да избере съдбата си. Благодарен съм, че моето потекло ми даде възможност да се измъкна от блатото на абсолютно безполезния аристократизъм като влязох в армията. Но съм благодарен и на корените си, задето ми дават шанса да се издигна до мястото, което ще ми приляга най-много.

–Херцог Форел Константин  Ендел и маркиза Вилемира Августина Краева.

Представянето поименно на гостите на едно светско събитие бе част от протокола. Поздравяването на всеки със всеки-също. С Вилемира  извършихме задължителните ритуали по приобщаване към гостите и застинахме в очакване на главното действащо лице на днешния прием. Докато чакахме забелязах със задоволство завистливите погледи на аристократките, вперени в моята дама, както и похотливите шарещи по тялото ѝ и разсъбличащи я очи на господата. Бях прав- Вилемира щеше да е звездата на  вечерта и уцелих точно в десятката като реших да я доведа с мен.

–Негово Величество Йоан Ростислав Александър фон Холщайн Ерлен! Четиридесети крал на Либертийското кралство и Островите на Свободата!

Присъстващите благородници се поклониха, а онази част от тях която принадлежаха като нас със Вилемира към военното съсловие отдадоха чест на формалния си върховен главнокомандващ.

Монархът ни представляваше жалка гледка. Нисък, измършавял и прегърбен заради дългогодишната си подагра , той трудно би всял респект у който и да е от противниците на страната ни, затова и никога не правеше грешката да се появява лично на важни преговори.

Изкуството да управлява, обаче, той владееше до съвършенство. Нужно бе да размени само няколко изречения с набелязания събеседник и той се превръщаше в негов словесен роб. Това се опита да направи и с мен, когато най-после дойде и моят ред да го поздравя по повод кръглата годишнина от възкачването му на престола.

–Форел! Скъпи братовчеде! Не би могъл да си представиш радостта, породена от съгласието ти да приемеш поканата ми и да ме удостоиш с присъствието си!

Колкото и нищожен да изглеждаше, равният му и властен глас подчиняваше моментално със спокойния си ласкав тембър. 

–Благодаря за оказаната ми чест, Ваше Величество! Желая ви още дълги години на просперитет в управлението на Земята на Свободата!

–Колкото ни е писано, Форел! Ако Господ даде, ще управлявам, ако ли не-значи не. Не можем да променим предначертаното.

–За богоизбраните важат по-различни правила, отколкото за простосмъртните. Бащата на народа ни би могъл да живее вечно ако го пожелае.

–Х-м. Сега е мой ред да благодаря, но ще ти откажа любезно. Безсмъртието е за младите, които ще знаят какво да правят с него. Нашият живот е прочетена книга и каквото е трябвало вече е извършено. Но имаш благословията ми да се възползваш от него ако желаеш.

Тук поклонът бе задължителен, както и реверансът, но Вилемира си го спести като вместо това се усмихна високомерно на краля и застина.

–А, Вилемира! Скъпа моя! Проклет да е дворцовият протокол, че не ми позволява да те прегърна силно и да те разцелувам! Ти си нашата героиня!

–Благодаря за хубавите думи, Ваше Величество! Но аз просто изпълних дълга си към своя крал и народ.

–Разбира се, разбира се! И го изпълни повече от прекрасно. Само че, прелестна моя, нека изпълнението ти не бъде толкова драматично следващият път. Не е необходимо да допускаш презряните ни врагове чак до вътрешния двор на дома ни, дори и това да е част от гениална стратегия, в която всички рискове са пресметнати. Стар човек съм, възможно е нервите ми да не издържат на напрежението и тогава…

–Ще си взема бележка, Ваше Величество! Служа на Свободата!

Вилемира отдаде чест с поздрава, който либертийските войници използваха единствено в случай, че отиват на сигурна смърт в името на родината си: Извади мечовете от ножниците, след което опря върха на десния от тях в лявата половина от гръдния кош, където се намира сърцето ѝ и едновременно с това вдигна високо онзи, намиращ се в лявата ѝ ръка.

–Нека победата бъде с теб, боецо!-беше ответният поздрав на главнокомандващия към войника. Заедно с изречените думи, кралят бе длъжен да вземе подадения вече меч от дясната му ръка с двете свои , да го целуне и коленичейки или свеждайки глава, в зависимост от възможностите си, да го върне на притежателя му.

Този акт символизираше безкрайната преданост на краля към поданиците му, готови да пожертват живота си в името на родината. Ходът на Вилемира бе добър. Показа на аристократите, че колкото и безумно опасна и безразсъдна да бе акцията по примамване на исатисците на наша територия, дори кралят не отрича огромното ѝ значение и е признателен за благоприятния изход от временното затруднение, което представляваше алиансът на съседите ни срещу нас.

След този тържествен жест, Негово Величество ни лиши от присъствието си и повече не прояви интерес към нас.

Преди да започне уж забавната част от вечерта, на малката сцена речите си  изрецитираха премиерът и няколко министри, а последна от тях бе госпожа Мелина Ерленкрофт-външният министър на Либертия.  Речта на високата и стройна строга дама с перфектно загладен кок, впита в тялото мастиленосиня рокля и бижута изобилстващи от скъпоценни камъни започна с обявяване на добра новина:

–Уважаеми дами и господа! С гордост ви съобщавам, че след триседмична блокада на галантийската столица Жуел, галантийското правителство обяви капитулация пред либертийската армия. Да живее Свободата! Да живее Негово Величество! 

Възгласите, подети от първата дипломатка на Либертия скоро достигнаха апогея си. Както и предполагах, Вилемира не се включи във всеобщата екзалтация.

–Мелина умее да повишава градуса на настроението.

–Според мен и двете си ви бива да изнасяте представления. Твоето ми хареса повече от това на сестра ти.

–За жалост не мога да кажа същото за теб. Да се правиш на шут и подмазвач пред онова нищожество не отива на нарцистичен социопат като теб.

–Просто се постарах да излъскам самочувствието му, както ти го направи с имиджа му.

–Имиджът му не струва нищо пред болшинството от поданиците му. Дори най-окаяните бедняци отдавна го презират.

–Ето тук грешиш, Вилемира. Либертия открай време е монархия тъкмо по причината, че либертийците са свикнали над тях да грее като слънце техният любим цар и господар. На него се молят сутрин след ставане, вечер преди лягане, когато са на ръба на смъртта или когато ги споходи щастието. Те не могат да живеят по друг начин. Самата мисъл за демокрация им е непозната и изглежда враждебна, защото ги кара да се замислят над въпроса сами да поемат отговорност за живота си. А както ти е известно, това е доста трудна задача ако си нямаш представа от нея.

–Какво целиш, Форел? Защо ме доведе тук, макар да знаеш, че не понасям тия снобарски сбирки?

– Може би точно затова, понеже моето отношение към тях е същото. Ако не беше ти, щях да умра от скука. Добре, че си имам сродна душа, с която да споделя неприязънта си към всичките си близки и далечни роднини, принадлежащи към “цвета на нацията” ни.

–Сродна душа? Не си сериозен! Нали няма пак да подхващаш старата история и да ми предлагаш брак? Мислех, че отдавна сме се разбрали по този въпрос. А и когато Негово Величество те обяви официално за свой приемник ще имаш изобилие от кандидатки за съпруги.

–Не е там въпросът. Ти си единствената, която разбира начина ми на мислене.

–Но далеч не съм съгласна с него.

–Затова ли се опита да ме убиеш?

–Не. Направих го, защото ми пречеше да реализирам мечтите си.

–Нима? Що за мечта е да дадеш божествена сила на плебеите, които нямат представа как да боравят с нея? Да ни затриеш, това ли беше мечтата ти? Да превърнеш либертийците в мутанти против волята им?

–Сякаш се интересуваш какво желаят либертийците! А ти какво направи? Възложи надеждите ни за победа на хлапета, които учудващо добре се справят с планирането на бъдещ метеж, който изобщо не е сигурно дали ще бъдем в състояние да потушим при сегашните условия..

Ако дадеш на роба свободен избор, той ще избере робството, защото не познава друга реалност. Сам го каза. Но ако се опиташ да им го набиеш насила в главите, ще започнат да се съмняват, да мислят, да се доверят на будители и революционери и ще им позволят да ги впрегнат в своята кауза. Ако искаш стабилност, отвреме навреме отпускай края на въжето. Нека се запознаят и с другата страна на монетата, за да изберат желаната от теб.

–Ето това е Вилемира, която заслужи възхищението ми. Не се безпокой относно бъдещите бунтове. Омегите ще ни помогнат да се справим с тях.

–Грешиш и грешката ще ти струва скъпо.

Повдигнах рамене и не ѝ отговорих. Танците започнаха и за пореден път тази вечер се наложи да се престорим, че ни харесва да сме тук и да вършим онова, което се очакваше от нас.

Странно как е възможно за толкова години дворцовият етикет да не се измени дори мъничко. Тук се спазваха традиции, възникнали преди хиляда години, докато в същото време навън, в окопите и по огневата линия напредъкът на цивилизацията ни се бе устремил с пълна сила към новото и тъй различно, напълно усъвършенствано “утре”. И макар да притежавахме средствата да се превърнем в богове на земята, някои ценности никога нямаше да бъдат изтикани на заден план.

–Прави каквото искаш с мен, но пусни Рев, Бориен и племенницата му. Както и Ирник и Нилара. Те нямат нищо общо.

–Трогателно е, че се опитваш да защитиш любовника си и шайката му от своенравни изроди. Съжалявам, не мога да го направя. Някой трябва да се превърне в изкупителна жертва на народния гняв. Позволи ми да ти разкажа една шега, която се разпространява сред простолюдието: Срещнали се четирима важни мъже в своите страни-галантиец, воргенасец, исатиец и либертиец и започнали да се хвалят един на друг.

 Галантиецът казал: –Ние  имаме най-красивите жени на континента. 

Воргенасецът казал: –Ние пък си имаме най-добрите жени- инженери.

 Исатиецът се включил и казал: –Нашите жени-воини са най-бързите и силните. Либертиецът само се усмихнал, обърнал им гръб и си тръгнал с жените им, докато те чували в съзнанието си думите му:”Ние пък си имаме поколение “Омега”.

– И каква е поуката?

–Не се опитвай да надхитриш либертиец. Не се опитвай, Вилемира. Пред теб стои чистокръвен достоен син на Либертия. И ще извърша дела, с които поколения либертийци ще се гордеят.

–Трябваше да те убия още тогава… Нямаше да имаш възможност да се превърнеш в такава гротеска…

–А-а, значи има и още нещо?

–Разбира се че има, кучи син такъв! Да не би да си забравил какво ми причини?

–Какво? Аз просто те обичах повече от собствения си живот, а ти избра Бориен.

–И затова взе насила от мен това, на което нямаше право?

–Трябвя да си ми благодарна. Аз те превърнах в Стоманената Дева. Без мен щеше да си просто разглезената и вечно депресирана от сбърканите си гени малка дъщеря на уважаваните Ерленкрофт. Съществуването ти щеше да е срам за тях, а сега е повод за неизмерима гордост.

-Мръсник! Какво ще правиш с мен? Ще ме разстреляш публично за назидание на дръзналите да се изправят срещу теб?

–Нямам такива намерения. Ще те изцедя до последно от популярността и харизмата ти и когато на зрителите им омръзне от теб, ще те удуша с голи ръце. Искам последните ти мигове да са мои, както беше в онзи първи момент на интимност…

Не ми даде да я целуна. Но не можеше да си позволи и да ме зашлеви публично. Колкото силна беше омразата и към мен, толкова мощно беше желанието ми към нея. Но с годините се научих да се владея и зная, че в момента изглеждам по-студен и от арктически айсберг.

За съжаление нямах възможност да продължа занимателната  беседа с дамата си. Дойде пратеник от щаба и възможно най- дискретно ми съобщи, че Арлена Оукхарт, Ирник Хънтър и Нилара Стоик са успели да избягат от килиите си. Налагаше се спешно да отида там и да се запозная с подробностите.

Докато се обяснявах с вестоносеца, Вилемира успя да се отдели от мен и едва забележимо започна да се отдалечава, насочвайки се към френските прозорци на огромната зала. Когато се опомних и се обърнах към нея забелязах, че ми се усмихва надменно, с превъзходство. Направи няколко бавни и широки крачки към мен, след което изведнъж се втурна към прозорците, хвърли се в тях и ги строши с кръстосаните пред себе си неизмеримо остри мечове. Изящно се превъртя в няколко предни салта и залегна, прикривайки главата си с ръце. В следващия момент мощен взрив разтърси сградата. Последното, което си спомням след като изгубих зрение, слух и земята  под краката си бе мисълта, че Стоманената Дева отново успя да ме надхитри.

Да, понякога си заслужава човек да поеме риск, дори да не изглежда съвсем оправдан. Най-великите открития са ставали след като авторите им са рискували не само своите, но и съдбите на няколко  бъдещи поколения. Ние, техните потомци можем само да им бъдем благодарни за саможертвата им.

Не, аз не съм мечтател, а прагматик и зная, че най-голяма изгода имат тези, които дават на мечтателите средствата за да реализират мечтите си. Защото колкото и златни трески да преживее човечеството, най-печеливши от тях винаги ще бъдат именно продавачите на кирки и лопати...