Ив

- Нейно Кралско Величество Фредерика Ана Евгения фон Холщайн Ерлен!

Всички в голямата зала се изправиха от столовете си и веднага щом кралицата-майка пристъпи в нея се поклониха ниско, а изправяйки се отдадоха чест. Естествено, тя изобщо не си направи труда да поглежда когото и да било от тях. Острият ѝ сив поглед се заби право в мен и макар и за части от секундата, по лицето ѝ пробягна лека усмивка.

– Седнете, моля! Имаме да обсъждаме твърде много за да си позволяваме излишни церемонности.

Какво за Бога правя аз тук? Това е среща на водещите военни стратези, а аз съм най-обикновен учен. С нищо няма да допринеса в обсъждането им. Вероятно решението отдавна е прието, а тук присъстващите само ще потвърдят, че е абсолютно наложително да се постъпи по този начин.

Моето тъй скъпоценно поколение “Омега”! Дадох половината си живот за да участвам в създаването му, а сега целият ми труд е на път да бъде унищожен. И за какво? Защото никой обикновен човек не разбира значимостта на развиваните от тях умения. Всички мислят само и единствено как да бъде спечелена поредната глупава война, а им убягва най-важното. Омегите са способни да превърнат Земята в рай за останалите човеци и съвсем естествено да станат техни божества в телата на смъртни.

Имам пълната увереност, че дори и онова студенокръвно същество в тялото на осемдесетгодишна старица с гладка като бебешко дупе кожа и сребриста коса, завита в сложна и претенциозна прическа, което седи срещу мен и въобще не си дава труда дори да вникне в думите, изричани от висшето военно ръководство би се поблазнило да получи поне частица от тяхната сила, стига да беше с тридесетина-четиридесет годинки по-млада. Баба ми винаги е имала вкус към живота и с напредването на възрастта жаждата ѝ за силни усещания само се засилва.

– Проблемът не е в това, което е извършено, а в използвания метод. Ако бяхме поразили враговете си с наши оръжия, а не с техните собствени, въобще нямаше да се налага дори да се събираме и да го обсъждаме. Но те вече знаят, че притежаваме омега с колосална мощ. Ставайки свидетели на способностите му,  им е ясно че не биха могли да ни победят с конвенционални методи. Затова от тук насетне ще действат отчаяно. Трябва да сме готови за всичко от тяхна страна, включително и за мощ, достатъчна да ни заличи от картата на света.- каза Мелина Ерленкрофт

Пер Ансен и Килън Грегориан вече се бяха запознали детайлно с технологията на прословутите воргенаски дронове и имаха готовност да насочат и тях срещу създателите им. Затова и само се подсмихнаха на думите ѝ.

– Елмир е постъпил по единствения правилен начин в случая. Трябва да сме му благодарни не само че предотврати унищожението ни, но и че ни снабди с тези прекрасни образци на вражеската технология. И вместо да е затворник, наблъскан с опиати и не знаещ къде се намира, трябва да присъства тук и да участва в обсъждането.- на свой ред се включи Грегориан, докато Ансен кимаше одобрително.

Тези двамата винаги са ме хвърляли в размисъл. Не че им липсва чар, сила или интелект, просто никога не се възползват от собствените си достойнства, а винаги предпочитат да поставят някой друг на преден план, да го възвеличаят и да го следват едва ли не до края на света. Знам със сигурност, че не са вещи в манипулацията, така че да бъдат кукловоди определено не е тяхната стратегия. Те наистина се нуждаят от образ на лидер, след когото да вървят, за да разгърнат силите си на сто процента.

Е, светът се нуждае от всякакви хора. Те са намерили мястото си и очевидно му пасват съвсем добре.

–  Съществува макар и малка възможност воргенасците да не са се досетили, че причинените им щети, както и тези на Исатис се дължат на въздействие от омега. Доколкото си спомням, дори Андор Веземис бе учуден да разбере, че Елмир е представител на знаменитото поколение, а след като той упражни въздействие върху генерала, военначалникът със сигурност няма да си спомня и дума от казаното, нито пък нещо друго от случилото се по време на “разговора” ни в крепостта.

– Не можем да разчитаме на напразни надежди и щастливи случайности, Бориен! Виж докъде ме доведоха мен те! Да не мислиш, че ми харесва да седя в инвалиден стол? Аз съм воин, по дяволите! Аз трябва да ръководя армията, а в момента не ставам за нищо! Трябва ни категорично решение и то сега. 

– Драги ми Форел! Не смятах, че ти е необходимо опресняване на паметта, но явно съм се лъгала. От момента на физическата смърт на Йоан-Ростислав твоят дълг към Либертия измени същността си. Трябва да забравиш за армията и да мислиш единствено за короната, чийто пряк наследник си в момента, понеже на предидущия жив претендент за престола са му отнети всички кралски титли.

Честно казано, очаквах да е доста по-груба, но тя ме изненада. Явно цялата жлъч ще се излее върху скъпия ми чичо Форел. Колко забавно! Вече не съжалявам, че съм тук.

– Ваше Величество, напълно съм подготвен да нося короната с чест и гордост, но позицията ми в армията…

– Вече нямаш такава. Кралят е крал и нищо друго. Разбира се, винаги можеш да се откажеш и правото на наследяване да премине нататък…

– Не съм казал подобно нещо!

– Чудесно! Значи всичко е ясно. След като изтече задължителният четиридесетдневен траур ще заемеш полагащата ти се по наследство длъжност. А относно омегите и по-специално граф Егберт, понеже на първо място той си остава част от благородническото ни семейство, ще помоля за експертното ѝ… му мнение доктор Ив Холендер.

Бабо, бива си те да попарваш надеждите и амбициите на нисшестоящите! Така си и знаех- изобщо не те интересуват последствията от станалото, ти и сама прекрасно знаеш какви са те и колко ще ни струват. Х-м… Дали пък и към мен ще се отнесеш като към плужек, дръзнал да полази новите ти обувки?

– Благодаря ви, Ваше Величество Граф Елмир фон Егберт както и цялото поколение "Омега" оправдават и надминават напълно очакванията ни. Това, че не се подчиняват безропотно, а имат свое виждане за нещата може единствено да бъде в наша полза, тъй като те растат във време и среда, за която са напълно пригодени и към която ние трябва да положим усилия да се приспособим. Следователно чуждите и враждебно настроени индивиди не са сккъпоценните ни даровити деца, а техните създатели, въобразили си че могат да упражняват контрол върху разумни, интелигентни и способни млади хора, у които жизнената и творческа енергия просто напира да се излее навън.

Аз не съм вещ във войната като цяло, но доколкото ми позволяват оскъдните ми познания мога да ви припомня, че тя трябва да се води до момента в който принудиш противника си да поиска пръв мир.

Смятам, че последните събития ще благоприятстват това да се случи, макар разбира се вероятността да ни бъде нанесен отчаян удар от тяхна страна си остава голяма. Затова, в момента приоритет трябва да ни бъде възстановяването на доверието на младия Елмир към нас. Едва ли ще ни прости лесно факта, че се отнесохме към него като към опасен звяр, от когото изпитваме див ужас. Моля да ми позволите да се изправя пред него и да поема цялата вина за недоразумението, което го  сполетя. Вярвам, че ще ме разбере. Особено ако му поднесем колективните си извинения, начело с вас-генерал Ферум. 

– Напълно споделям убежденията ви, доктор Холендер. И съм готов да съдействам.

– В такъв случай да считаме ли, че всички са съгласни да продължим да използваме уменията на омегите за целите на Либертия?- включи се отново кралицата.

– Не, Ваше Величество. Не да ги използваме, а да им дадем свобода на действие да изпълнят предназначението си. Ако знаят, че действително това са намеренията ни към тях, целите ни ще съвпаднат и те със сигурност ще се стремят да ги постигнат. 

– Не съм и очаквала нещо по-различно от фанатично отдаден на работата си и вярващ сляпо в правотата на делото си учен. Но никой по-добре от теб не разбира, че ако сега вземем погрешно решение няма да има път назад. А ако все пак се наложи да предприемем мерки по обезвреждането на всички омеги? Ще понесеш ли тежестта на тази отговорност?

Погледнах я сериозно и се опитах да прозра отвъд словата ѝ. За пръв път от доста време насам, тя като че наистина се интересуваше от мен като от личност. Обърна се към мен с цялото уважение, на което можеше да бъде способна най-влиятелната жена в страната ни. Да, тя искаше да знае какво наистина мисля аз. Но имаше и нещо повече. А него нямаше как да го разбера сега, но пък ми бе даден негласен знак, че скоро и това ще се случи.

– Ако желаете, ще се закълна, но едва ли празните обещания  имат стойност за вас. Имате думата ми-в случай, че омегите станат по-голяма заплаха за нас, отколкото са чуждестранните ни врагове, няма да се поколебая да използвам всички известни ми средства, за да ги обезвредя.

За няколко дълги мига настъпи такава тишина, че можеше да се чуе как всеки един от присъстващите затаява дъх в очакване да чуе отговора на Нейно Величество.

– Да бъде както казваш, тогава! Добре е, че изяснихме и този въпрос. А сега нека се занимаем с останалите належащи въпроси от дневния ред.

През останалата част от времето се обсъдиха стъпките, които щяха да се предприемат по отношение на Воргенас, Исатис и окупираната Галантия, възможностите за развитие на прословутия воргенаски “изкуствен интелект, който както се оказа беше вложен под формата на колективно съзнание в дроновете, използвани срещу нас на северната граница. Имаше още доста какво да се желае по отношение на усъвършенстването на технологията, но за щастие военнопленниците, които Елмир  успя да издейства  заедно с летящите машини умееха да боравят с тях. Трябваше само да успеем да ги убедим да го сторят, което предвид факта, че по своята същност те бяха повече учени, отколкото войници, не би трябвало да бъде трудно. Делото им е техният живот, а то стои над всякакви глупави патриотични игри. По тази причина те ще продължат работата си, независимо в чия полза ще е тя, защото е единственото, което осмисля живота им. Революциите и техните последствия са дълготрайни, но дори и те не са постоянни. Нашият с тях пътеводен фар е пълната ни увереност в собствените сили, които движат и ще продължават да ни водят напред към прогреса.

 – Това ще бъде всичко за днес, господа и дами. Радвам се, че професионализмът ви успява да задържи съдбата на страната на справедливостта, тоест нашата. Свободни сте! А вие, доктор Холендер и генерал Ендел, ще бъдете така добри да ме придружите до килията на младия даровит граф. За голямо мое съжаление не съм имала удоволствието да го познавам лично, макар родителите му да бяха чести гости в Двореца.

Това е! Кралица Фредерика… баба ми най-после ще ми каже какво иска от мен. Само не ми е ясно защо и Форел трябва да присъства. В сегашното си състояние изглежда напълно безобиден, но във вените му тече кръвта на фон Холщайн Ерлен. Достатъчно основание, за да не свалям гарда си в присъствието му нито за миг.

Елмир се намираше на четвърто ниво от лабораторията. Докато безмълвно вървяхме по коридорите на храма на науката, който в момента гъмжеше от хора и можех съвсем сполучливо да го оприлича на разбуден кошер, баба ми направи знак да забавя ход за да оставим бъдещия крал на Либертия да се отдалечи на уважително разстояние от нас. Доста умело се бе научил да управлява инвалидната количка, от която въобще не се нуждаеше, но пък чрез нея внушаваше на околните чувството, че са му длъжни по някакъв начин, а и притъпяваше бдителността им.

Но не и тази на хитрата лисица със синя кръв, движеща се редом с мен. Когато влязохме в асансьора и спускането ни започна, изведнъж кабинката се разтресе, осветлението угасна и се оказахме в пълен мрак. Тогава кралица Фредерика заговори:

– Случайностите са враговете, срещу които се изправяме ежедневно и ги побеждаваме благодарение на уменията си да вземаме правилните решения в точния момент. Но за да доведем нещата до желания край се налага дълго планиране и сложна организация. Нали така, Форел?

– Права сте, лельо. Както винаги.

– Понякога обаче дори добре обмислените и изпълнени планове ни разочароват с резултата си, въпреки че той е точно това към което сме се стремяли. Защото е наложило да платим твърде висока цена. 

– Жизненият ви опит е богат и никой не би оспорил изводите, до които сте достигнали.

– Не си прав, за съжаление. Твърдоглавостта на братовчед ти му попречи да се убеди в правотата на съветите, които му давах. По тази причина сега разговарям с теб, а той гние на два метра под земята.

– Мир на праха му! Виновниците за гибелта му ще бъдат наказани. Заклевам се в честта си, че ще ги открия и…

– Единственият, който заслужава да бъде наказан си ти, драги ми племеннико. Можеш да си спестиш престореното изумление, както и напразните опити да отречеш вината си. Всичко ми е ясно. Във владетелските династии убийството на предшественика винаги се е смятало за естествена смърт. Независимо колко напреднали си мислим че сме в сравнение с дедите си, които са водили войни с щитове и мечове, някои истини си остават  неизменни и непреходни. Като например тази, че ти си подлец и убиец.

– Ваше Величество?

– Да, Ева… Ив… Извини ме, но мисленето ми понякога е твърде закостеняло. Полът е едно от нещата, които за мен са константа и колкото и да се опитвам да пренастроя мозъка си, не  мога да те възприема различно. Ти винаги ще си останеш моята първородна внучка.

– Защо сме тук? И защо наредихте да спрат асаньора?

– Ето това е мисленето на фон Холщайн Ерлен! Не вярвай на никого, освен на собствената си преценка. Исках да те видя. Затова.

– Можехте да ми назначите аудиенция или пък да ме посетите в лабораторията. Спрял асансьор в тъмното? Какво по дяволите?

– Добър въпрос, Холендер. Макар, че се досещам за отговора.

– Сега не говоря с теб, Форел. Затова си затваряй устата!

– Май забравихме за обноските…

– Исках да видя истинската Ева… Ив. Както там се наричаш сега. Честолюбието е силна черта, но баща ти не я използваше по предназначение. Мен не ме интересува миналото. Хората са хора, защото умеят да прощават. Така помъдряват и съзряват. Този човек, втори братовчед на баща ти е организирал убийството му, както и това на цвета на благородническото ни съсловие за да се домогне до короната, която по право принадлежи на теб. Вярно е, че сега титлата монарх на Либертия е натоварена само с представително значение и не дава почти никаква власт на притежателя си, но кралят си остава крал. Ако ти сега защитиш честта на своя родител като накажеш собственоръчно убиеца му ще бъде постигнато справедливо възмездие. Балансът ще се възвърне. Както и моят душевен мир. Би ли направил това за любимата си баба? Обещавам ако го сториш да възстановя титлите и привилегиите ти на кралски наследник. Ще разполагаш с всичко, което родната ни страна може да ти даде.

– Да не би да ме лъжат сетивата ми? Вие, кралицата -майка на страната на Свободата цапате нежните си аристократични ръце със заговор за убийство? Наистина ли  се опитвате да ме въвлечете в подобно нещо?

– Клин клин избива. За да се прекъсне порочният кръг от братски кръвопролития, трябва да се унищожат братоубийците.

– Прав бях. Е, докторе? Какво ще кажеш? Готов ли си да теглиш куршума на един беззащитен инвалид за да ощастливиш гордата ни кралица? Може би ще ти отива повече отколкото на мен венецът на властта.

Опитах се да се засмея. Шегата си я биваше. Само, че те мълчаха. Сериозно ли говореха? Това беше лудост? Или глупост? Или пък нещо друго, за което не можех да се досетя?

– Няма да го направя. Това е прекалено дори и за вас. Вярно, че фамилията ни се слави с подлостта си, но аз не съм такъв. Баща ми беше убит. Това е трагедия. Даже аз изпитвам известна доза съжаление, но то не е причина да действам по същия начин. Моята сила е умът ми. Затова ви обърнах гръб и не желая да имам нищо общо с управленските ви интриги. Ако ви трябва убиец, наемете си. Оставете ме да си върша работата и най-добре от тук нататък изобщо забравете за мен. Нека всеки получи това, за което се бори. Пътищата ни са различни, но ако ми позволите, моята борба ще помогне на вашата и победата ни ще е обща.

– Учудваш ме, докторе. На твое място…

– Но не си, Форел. Твоето място е на върха. А на баба ми-като твоя сянка. Може да се мразите до смърт, но в името на благоденствието на Либертия ще преглътнете чувствата си. Знам какво се опитвате да направите, но аз не съм вашият човек.

Всички замълчахме за няколко мига, осмисляйки казаното и направено до момента. Нейно Величество знаеше, че е безсмислено да се уповава на надежди, че ще променя решението си.

– Е, жалко. Трябва да призная, че много се надявах на победа. Вярвах в теб, Ив.

– Явно аз не вярвам достатъчно във вас и каузата ви.

– И аз вярвах в теб, Холендер. Не ме разочарова..

Преди обаче да успея да отговоря, електричеството беше възстановено и асансьорът се  задвижи. След няколко секунди вече бяхме на четвъртото отрицателно ниво. 

Излизайки от кабинката, баба ми ме хвана за ръка и я стисна. Погледнах я учудено. За пръв път в живота си видях в очите ѝ искрена благодарност и… наистина ли? Сълзи?

Само, че отново нямаше да имам възможността да се задълбоча в наблюденията си. Изведнъж силен звук, наподобяващ пищяща сирена сигнализираща настъпило тежко бедствие или авария проглуши ушите ни. Мощта му беше тъй голяма, че главите ни започнаха да бучат от нарастващото в тях вътрешно налягане. Усещането за нечовешка болка ни пронизваше до костите, а звукът продължаваше да реже пространството с постоянството си. Имах усещането, че всеки момент ще се взривя на хиляди парчета.

Секундите под въздействието на оглушителния шум се превръщаха във вечна агония и колкото и да притискахме ръце към ушите си, беше напълно невъзможно да притъпим дори мъничко усещането за абсолютно и нескончаемо страдание.

Може би наистина нямаше да издържим още дълго ако последната врата в дъното на коридора не се бе отворила и през нея не излезе съвсем невредим, в пълно съзнание и очевидно напълно неподатлив на звуковото въздействие младият граф Елмир фон Егберт. Първоначално смятах, че образът му  е плод на халюцинации възникнали  заради нетърпимата болка. Но когато се приближи към нас и спря на една ръка разстояние се убедих, че  не сънувам наяве. Той се огледа, ослуша се и се замисли. След което се усмихна чаровно и заговори:

–Проклети опиати! Не е най-приятното ми събуждане, но ви благодаря Воргенас. А сега, да видим как да се справим с това мъничко ново предизвикателство...

 Не знам как, той не направи и едничко движение, но веднага след думите му също така внезапно както бе появил, звукът изчезна. Или поне ние спряхме да го чуваме. А след малко и да виждаме и да усещаме. Светът се превърна в една огромна черна дупка, в която и тримата дружно пропаднахме...