Загребвайки с ръждивото канче от старата и разкривена кофа, пълна с водка, намирам сили за поредното мъчително вдишване. Въздухът тежи!
Връз тая тежест се изкачва кафеникаво-безжизненият ми поглед, разцепващ пустеещия хоризонт. Всичко наоколо лъха на студ, сякаш е загубило своя смисъл. Но това не ми пречи!
С всяка следваща глътка потъвам все повече в спасителната безсмисленост, без да се страхувам, че може никога да не изплувам. Отдавна съм се отказал да плувам, вече само тичам из безкрайната степ, опиван от ритъма на собствените си крачки и разстлалата се наоколо безвъпросност.
Стоя! Дали гледам? Май виждам!? Дълга пауза - три-четри глътки - след която преставам да питам. Отворил очи, изчезвам в тази пустиня, чувствайки единствено бавно обземащото ме безсилие.
Всъщност, процеждайки през прогнилите си зъби последните капчици водка, останали по крайчеца на напуканата ми устна, аз не пия, а просто собствената ми нищост черпи безсмисленост, която ми вдъхва жизненост, стигаща ми да продълж ...