Загребвайки с ръждивото канче от старата и разкривена кофа, пълна с водка, намирам сили за поредното мъчително вдишване. Въздухът тежи!

Връз тая тежест се изкачва кафеникаво-безжизненият ми поглед, разцепващ пустеещия хоризонт. Всичко наоколо лъха на студ, сякаш е загубило своя смисъл. Но това не ми пречи!

С всяка следваща глътка потъвам все повече в спасителната безсмисленост, без да се страхувам, че може никога да не изплувам. Отдавна съм се отказал да плувам, вече само тичам из безкрайната степ, опиван от ритъма на собствените си крачки и разстлалата се наоколо безвъпросност.

Стоя! Дали гледам? Май виждам!? Дълга пауза - три-четри глътки - след която преставам да питам. Отворил очи, изчезвам в тази пустиня, чувствайки единствено бавно обземащото ме безсилие.

Всъщност, процеждайки през прогнилите си зъби последните капчици водка, останали по крайчеца на напуканата ми устна, аз не пия, а просто собствената ми нищост черпи безсмисленост, която ми вдъхва жизненост, стигаща ми да продължа да бъда „нещо си там".

Обхванат от тази меланхоличност, бавно се раздвижвам, правейки няколко крачки в кръг, като съзирам навсякъде едно и също - степ. Това еднообразие на пейзажа ми помага да се отърся от гнетящото ме еднообразие на собственото ми битие. То сякаш съдържа в себе си отговорите на всички въпроси, които някога са възниквали или предстои да възникнат в жалкото ми съзнание, или пък може би унищожава всички въпроси!? Не знам, но и май не искам да знам.

Вместо да питам, отново се навеждам и потапям ръждивото канче, след което бавно го поднасям към устата си и изсипвам съдържанието му. Преглъщам пак и пак... вече съм само тези глътки, нямам очи, нямам уши, нямам изобщо сетива, нито мечти, нито желания... е, може би едно - да бъда тази смразяваща степ.