Прохладната съботна сутрин с охота отстъпва мястото си на поредния горещ летен ден. Малкият град се подготвя за нови температурни рекорди, докато юнското слънце прежуря върху горкия асфалт, който сам има чувството, че ще се размекне след малко. Хората вече съжаляват, че толкова се оплакваха от дъжда миналата седмица. Поне тези от тях, които все още са далече от морето и от онзи неповторим аромат на солена морска вода и крясъка на чайките.

Клоните на дърветата не помръдват, оглеждайки се безпомощни за вятъра, който се е скрил някъде на сянка. Една улична котка бързо пресича от единия тротоар до другия и се шмугва през решетките на металната врата на близката къща с надпис "Образцов дом".

От далечния край на улицата се задава жена, попрехвърлила средната възраст, с широкопола сламена шапка, синя рокля на точки и леки летни обувки. Върви бавно и оглежда това място, по което, както личи, е минавала безброй пъти. Сканира го сякаш за спомени, като човек завърнал се в родния си град след дълго отсъствие. Някаква примирена болка, примесена с обич и нежност, се чете в очите й.

- Е, доживяхме да се видим! - чува тя глас, който я вади от хватката на собствените й мисли и идва някъде откъм терасата на първия етаж на близката жилищна кооперация. Оттам я гледа възрастна дама с посивели коси в шарена престилка, седнала на зелен пластмасов стол, на който е подпряла и дървения си бастун. На масата пред себе си е разстлала току-що откъснати лозови листа.

- О, здравей, како Ленче! - отговаря смутено жената от улицата.

- Не съм те виждала скоро да минаваш по нашата махала. - констатира кака Ленче. - А и кучето го няма с теб.

Събеседничката й изведнъж сякаш се олюлява и търси нещо, на което да се подпре.  После се овладява и отговаря:

- Рони почина преди няколко седмици. - казва с тих глас, а очите й се наливат със сълзи.

Кака Ленче възкликва:

- О, горкото! - докато другата жена преглъща едно малко парченце мъка, примесена със спомени и казва:

- Обещах си да не плача вече. Просто днес минавам за пръв път оттук, откакто...

Кака Ленче се чуди какво да каже и майчински я съветва:

- Мини поне от другата страна. Там е по-сенчесто. Тук много пече.

Жената отдолу приглажда един кичур от косата си, който непослушно се подава изпод сламената й шапка, и отговаря:

- Нарочно минавам по този тротоар. Сигурно ще ме помислиш за луда, ако ти кажа.

Кака Ленче я поглежда с недоумение и пита:

- Но защо?

Жената се замисля и отговаря нежно:

- Винаги, когато минавахме оттук с Рони, обичах да гледам нашите два силуета, които се образуваха под ъгъл от слънцето. Имаше нещо много мило в това, нещо, което... - не успява да довърши тя. След миг се опомня и се опитва да бъде любезна, сменяйки темата:

- Ти как си? По-добре ли си вече?

Кака Ленче бодро отвръща:

- Добре съм, ама ще се оправя. Няма да се давам на някакъв си инсулт. Я виж - вече си движа лявата ръка.

Двете жени говорят още няколко минути за жегата, цените на плодовете и зеленчуците и наближаващите избори:

- Ще тръгвам, како Ленче. - казва по-младата - не стой и ти много на тая жега.

- Няма. - отговаря възрастната жена, премята с ръка няколко от лозовите листа пред себе си и добавя - Мислила ли си да си вземеш друго куче? Ще те откъсне от спомените.

Лицето на събеседничката й се разлива в тъжна усмивка, която показва, че тази мисъл безброй пъти вече е минавала през главата й, като градски автобус по до болка познатия си маршрут:

- Никога повече. Никой не може да замести Рони - отговаря тя, след което пресича по сенчестата част на улицата и поема по пътя си.