Седя на бара и гледам как танцуват светлините. Пия вече трето уиски. Кръвта ми бушува. Може би съм пиян. Умората от дългия път също си казва своето. Тази вечер реших да остана сам. ТЯ, моята любов, ме изостави. Сега съм излишен. Тя ме отбягва напоследък и аз си мисля, че това е някаква авантюра от нейна страна, но се оказа сериозно. Главата ми натежава вече. Изваждам от джоба си откраднатия дневник и започвам да чета отново. Светлината, която блика от него, ме разкъсва на безчет сини парчета любов. Чета, а всъщност плача вътрешно и не знам нито къде съм, нито какво да правя. Не виждам моето място в споделените ù мисли с дневника – убиец на моите представи. Разбирам в каква заблуда живея и не мога да спра да се гневя на себе си. Не чувствам вина за това, че се превърнах в крадец. Пия… дали ще събера парчетата – не знам.
От дневника на моята любима:
Един ден видях Слънцето такова, каквото е – истинско - даряващо Живот, изгряващо и залязващо, изпълнено с вълшебна светлина, която ме облада ...