Кафето беше почти готово. Беше истинско чудо, че откри насипно пакетирано кафе. Истинско кафе. Хората в днешно време предпочитаха пречистените капсули на основа на синтетичен кофеин и таурин и бяха забравили тръпчивия аромат на чаша прясно сварено кафе.
Равен глас от един огромен монитор в средата на стаята й я стресна и Тя почти разля кафето си. Съвсем скоро беше инсталирала системата за емоционална сигурност и не беше свикнала.
Беше време за поредната доза емоционален енергизиращ серум.
Остави кафето настрана и се приближи до монитора. Натисна един бутон на клавиатурата, която изплю една червена капсула. Усети леко убождане, докато инжектираше серума. После върна обратно капсулата. Постоя безмълвна няколко минути, докато течността се разливаше по вените й и се сля с кръвта.
- Емоционалните показатели са стабилни. Няма промяна в емоционалното равновесие, отчете гласът от монитора.
Минаха още няколко секунди. Не усети разлика. Накрая кимна безизразно към монитора.
Обърна се и си сипа втора чаша кафе. Ноздрите й жадно поеха аромата на кехлибарената течност. Бавно отпи първата глътка. В ушите си дочу неродения глас на някаква стара песен.
- Да умееш да обичаш,*
Без да търсиш в замяна
Ни внимание, ни любов голяма
Дори надеждата да си обичан…
Не помнеше откъде знае тази песен. Помнеше само припева и мелодията. Направи пореден отчаян опит да разрови из спомените си. Но там нямаше нищо. Абсолютно нищо.
Отпи още няколко пъти. Кафето й загорча. Беше време да тръгва.
Годината беше 2150. Земята и човечеството все още съществуваха, въпреки мрачните прогнози. Нямаше нито Четвърта Световна Война, нито ядрен взрив, нито астероид, който да разруши Земята. Глобалното затопляне доведе единствено до глобално топли лета и странно-меки зими.
Вместо това, за обща почуда на изследователи и скептици, единственото което беше изчезнало от лицето на Земята, бяха човешките чувства. Човешкият живот беше изцяло компютъризиран и компютрите бяха заместили общуването, спомените, мислите, емоциите, любовта. Хората вече не можеха да общуват помежду си, не се женеха и не се развеждаха. Всичко се случваше в лаборатории. Мъжете ставаха все повече на жени, а жените се превръщаха все повече в мъже. Хората обичаха най-много вещите си.
И все пак имаше нещо, което ги свързваше в една огромна маса, наречена човечество. Това беше Страхът. Страх от любов, страх да не бъдат наранени, страх дали ще могат да обичат и да бъдат обичани. Един Голям Световен Страх. И хората просто спряха да изпитват емоции. Заключиха ги някъде дълбоко и запратиха ключа далече из Галактиката.
Но хората се уплашиха от Голям Световен Страх. Много. Оттогава във всеобща мисия се превърна спасяването на чувствата на човечеството.
- Трябва да върнем чувствата на собствениците им, трябва да възстановим равновесието във Вселената!, скандираха новите поколения „емоционални организации” по световните форуми за емоционално възстановяване.
Нямаше вече разлика между партии, феминистки организации, социалдемократи, екстремисти. Всички се бореха за правата на чувствата. В някои страни натискът беше толкова голям, че правителствата бяха принудени да установят държавна политика за закрила и търсене на загубения ключ към човешките емоции. Напразно. Ключът го нямаше.
След няколко години безплодни опита, държавите-членки на няколко световни организации създадоха „Системата за емоционална сигурност и пречистване”, към Министерствата за емоционално развитие и благоустройство. Това беше охранителна система от ново поколение, която всеки изгубил емоциите си, можеше да инсталира в дома си и на равни интервали в продължение на няколко години под специалното наблюдение на специалисти да събуди своите чувства. Терапията се извършваше на няколко етапа след предварително събрана информация за индивида и се състоеше в ежедневно инжектиране на капсули със специален енергизиращ серумен комплекс, който въздействаше на мозъка, като стимулираше производството и възстановяването на емоции и спомени или СПВЕС, както беше фабричното му наименование. Отдавна изгубени спомени възкръсваха и хората можеха отново да чувстват.
И Тя инсталира системата за емоционална сигурност и пречистване. И в нея възкръсваха спомени. Но не чувстваше тези спомени като свои. Те бяха далечни и глухи. Тя беше сама.
Физически беше жена. Красива жена. Но никога през живота си не беше почувствала, че е жена. Чувстваше само мъжките погледи да лазят по извивките на тялото й и по тях заключваше, че вероятно е жена.
Беше възпитана да бъде мъж. Безизразна. Жестока. Силна. Майка й я беше заченала в лаборатория от непознат донор с непоклатимата убеденост, че ще има син. Но се роди момиче и изненадата била голяма. Решила, че ще направи от своята дъщеря свръхчовек. Красива жена, която да води битки и да побеждава като мъж. Първият свръхчовек в историята на човечеството. Първият успешен хибрид.
Но в 2150 година вече беше повече от трудно да си свръхчовек. Защото всички хора бяха хибриди. Мъжете харесваха повече мъже, а супер жените отдавна не вярваха, че още съществуват мъже. Изведнъж всички и всичко в света се беше объркало и никой не знаеше защо. Вече никой не знаеше какво означава да си мъж или жена.
И Тя беше объркана. Все повече усещаше, че животът, който живееше, отдавна не й принадлежеше. Отдавна живееше живота на някой друг.
- Какво означава да си мъж или жена?, опита се веднъж да попита монитора на Системата за емоционална сигурност в дома й.
- Основната цел на нашия продукт е да стимулира производството и възстановяването на емоции и спомени чрез енергизиращ серумен комплекс. Не сме оторизирани да отговаряме на въпроси извън обсега на нашата специализация. За информация потърсете специализирания отдел в Министерство на емоционалното развитие на телефон....
Не го слушаше. Трябваше сама да намери отговора.
Дори не разбра, когато го срещна. Един ден просто го забеляза. Не го хареса. Никак дори. Беше различен. Не беше нито красив, нито грозен. Изглеждаше прехвърлил трийсетте, но може би беше по-стар. Имаше леки бръчици около очите. Погледът му беше особен. Напомняше й за нещо старо и далечно, както онази песен, чийто рефрен помнеше незнайно откъде.
Влюби се в ръцете му, когато й подаде ръка. Бяха топли. А нейните бяха винаги студени. После й се усмихна скришом. Леко, ефирно и меко.
Усмихна му се и Тя. Но някак неловко. Нелепо.
Срещаше го често. Всеки път й се струваше все по- млад, отколкото стар. Ръцете му сякаш бяха по-топли, а усмивката - по-мека.
- Искам да споделя нещо с теб, подхвърли му веднъж.
В очите му се раждаше въпрос.
Поднесе му чаша топло току-що сварено кафе. Въпросът му се разтвори в аромата на спомените. Замириса му на нещо старо. На рефрен от някаква позната песен.
Да умееш да се усмихваш.*
На минаващата непозната
Без от нея спомен да запазиш.
Освен една-едничка радост
Да умееш да обичаш
Без да търсиш в замяна
Ни внимание, ни любов голяма
Дори надеждата да си обичан
Обичаха да седят дълго един до друг. Да се гледат. Пълни с живот. Очите им се усмихваха. Леко. Говореха си безмълвни. Нямаше какво да си кажат. Вече знаеха всичко. Дланта й беше малка, едва забележима. А неговата – безкрая, в който се беше влюбила от пръв поглед. Безбройни линии на живота се пресичаха и докосваха. А ръцете им се обичаха.
Да умееш да очакваш*
Тръпчивата наслада от щастието,
което срещаш по погрешка,
Когато вече не го чакаш
Да повярваш
Да излъжеш страха от бездната
Скрит в стотици гънки,
Притиснали душата
Беше време да тръгва.
- Да те видя пак?
- Скоро.
- Много скоро.
Душата й се откъсна и прегърна неговата. Целувка. Едва доловима. Небрежна.
Някой пееше. Нечие сърце.
Дали беше мъж или жена?
- Жена е, го чу да казва в далечината.
- А може би мъж?, изпрати му отговор по крилете на вятъра.
- А защо не и жена? А защо не и мъж?, настояваше той.
- А ти жена ли си? Или мъж?, запита го на свой ред Тя.
- Някога бях мъж.
- А сега?
- Не помня. Не знам.
- И аз не знам. Различна съм.
- И мен ме е страх.
- А има ли значение? Ние сме просто объркани човеци…
Дъхът му помилва страните й тихо. Кафето беше изстинало. А ръцете им бяха все още топли.
Да се учиш да мечтаеш-*
За двама.
Затваряйки очи.
И да умееш да раздаваш
Да се раздаваш, без да има край.
Напълно.
Да се учиш да оставаш
Да оставаш чак до края
Да оставаш, въпреки всичко
Да се учиш да обичаш
Без да си отиваш
Без да си отиваш…
Изведнъж заплака. С аромат на прясно изпечено кафе. Беше си спомнила цялата песен.
В тъмнината на стаята застрашително проблесна червения бутон на свръхмодерната клавиатурата. Не усети убождането.
- Наблюдава се необичайно разместване на емоционалните пластовете. Показателите отчитат резултат от 46% активност в сравнение с предишното инжектиране на серум. Системата за емоционална сигурност и пречистване ви поздравява! Вие изпитахте емоция! Вие, вие…86%, 90%, 100%...
Изведнъж равният глас от монитора започна да заглъхва и сигналът се загуби. Червената светлина на клавиатурата простена едва-едва в предсмъртен вопъл и също изчезна. Чу се гръм.
В краката й зашумолиха хиляди пролетни листа. Вятър в косите.
- Още ли те е страх?, попита я с пръсти.
- Не, няма от какво, отвърна му тихият шепот на миглите й.
Притисна я до себе си. Погледнаха нагоре към небето. Видяха луната да се разхожда боса по тъмното като кафе небе. Никога не бяха виждали луната по-красива.
Но да знаеш как да даваш*
Да даваш, без да взимаш
Те учи да обичаш
Да обичаш, без да чакаш
Да обичаш, без да взимаш всичко
Учиш се усмивка да даряваш
На жеста малък
Без да желаеш друго
На другия ден Министерство на емоционалното развитие и благоустройство издаде заповед да бъдат дезактивирани всички системи за емоционална сигурност поради авария. Министърът заяви на кратък брифинг, че по неясни до този момент причини през нощта в главния сървър на системата е проникнал щам на нов вид вирус. Вирусът бил толкова мощен, че почти разял като киселина всички съоръжения на апаратурата.
Специалистите и до днес не могат да обяснят как в сървъра на системата са попаднали две тъмни зрънца от непознат сорт кафе.
- Този сорт кафе е изчезнал от лицето на Земята още преди 150 години, припомниха осведомителните агенции.
В това време, докато слушаше осведомителния бюлетин от Земята, Луната учудено зърна две души да се разхождат боси по тъмното като кафе небе.
*Тестът е авторски превод на песента на френския музикант Флоран Пани "Да умееш да обичаш"
© Владислава All rights reserved.