Не пиша. Не съм писала отдавна. Не мога. Не искам.

Веднъж приятел ме попита как пиша. Как се ражда всичко това в главата ми? Как точно ми се получава процесът технически? Ми, де да знам, казах му. Те, идеите, си летят наоколо, а в моята глава очевидно е пълно с тръни, та току-виж някоя се закачи в трънето и почне да плющи на вятъра - щото в главата ми безспорно веят много ветрове. А като почне да плющи на вятъра, аз много се дразня - побъркват ме еднообразните шумове - и докато не я разчопля тази идея и не я откача от тръните, дето се е закачила в тях... та, така някак ми се получава.

И сега гледам идеите как си летяяяят... Обаче на мен никак не ми се закачва нищо в трънливата глава. Или се закачва и се откачва само. Дали сезонът на мусоните е преминал, пък пасатите още не са дошли... Но не пиша.

Мразя да не пиша. Задържам в себе си прекалено много пара и не знам кога автоклавът няма да издържи и ще експлодира.

И ми личи, че не пиша. Скучна съм, сиво ми е и само чистя. Искам да излъскам шкафовете до блясък. Някъде четох заглавие „Фанфари за домакинската литература". Има страхотна логика. Поне при мен, след почистване на шкафовете, се раждат интересни мисли. Което си е чиста домакинска литература. Само да не седна да гледам сериали. Чак тогава ще трябва да си намеря някое по-стръмно място и да се хвърля в язовира с главата надолу - хем да се претрепя, хем да се удавя - за по-сигурно. Макар че идеята за „надолу с главата" произтича май от инстинкта за самосъхранение. С тая дебела глава претрепването ми е много несигурна работа.  Защо винаги спокойствието трябва да идва с катарзис?

Май е време да напълня резервоара и да се разходя до „където ми видят очите" със стария Дядо Горио.