Сказание за неизбродните векове
В ден първи на овена, който е четвърти след липеца, от дванадесетата мишка на родословието, във великия век на билите...
Когато степите и горите не знаеха размирие, когато вси властници се покориха на боговете...
Големият Конник гореше сред сините пламъци, пророкът Мохамед събираше чалми, Хероса овладя Бендида и ни даде Зифир. Христос сбираше благоуханния накаден дим и благодарствените химни...
В деня първи на сказанието...
Тогава мина един странник. Мина и отмина. Беловлас. С чудна дреха, преминала през изпитните на толкова бури, зими, лета. С резбена тояжка, която подпираше незнайните години на пребродника.
Той срещна майка с малко дете. И видя новороденото да вдига малки ръчици, като перки на риба, да гали въздуха. Много се радваше детето на слънцето и се усмихваше на нещо свое – мъничко и то новородено, като него. Давайки му лъчезарно своята земна дан. И отмина.
Спомни си първото опиянение от света и това необятното, което гонеше, и онова светлото, което незнайно, смътно тлееше у него оттогава. И видя млад мъж. От възли сплетен, от сила свързан, със слънце посипан, от света на новата луна, с лък – бързолетен устрем...
Спомни си за борбеността, за силата, която движи онези години. А разтвори в себе си една отдавна незаздравяваща рана – броди през сияйните поля, катери каменопадите на планините, разгръща дивите свърталища на животните... За чудния лов на глигани, за безметежния полет... за младите лета на света...
Странникът срещна чудно-хубаво девойче. Беше загърбило вързопче – носеше стръкове цветя, треви. От лицето ù се проточеше нещо мило и младо. Чисто, като добър поздрав. “Добър ден! Добър...
И си спомни за Мила. Тази девойка , която винаги срещаше като пазителка на чистотата, на това дето “пуста хубост” се вика. Понесе се натам през есенни листи, дъждове, през пек и глогини, назад... Отдавна...
И бяха видели всички девойката, и хубостта ù, и я бяха всички харесали.
Бяха я всички с гордост в очите срещнали и с поклон изпратили – такъв един в душата...
Продължи своя път странникът. И срещна просяк.
Жалък, мършав. И видя жестокия живот как го кърши и превръща във възлат дънер. Посегна да хвърли монета, хвърли я, а тя не падна. Просто не остана. Той дари просяка с мисълта за монетата – така се случи...
И отмина знатник с властен поглед. Оня отвърна очи от бедността му. И чудно нещо пред очите на странникa минаха стари и по-нови случки. Та го подсетиха за зло и за добро. За това как багаинът уби баща му, за сина си, когото загуби, за...
Замръкна пред един жрец. Жрец на новата вяра. С черно расо, с кръст. А онзи го благослови. Какво е това? И го видя да къта пари под черното и го попита: “Що щеш в делата земни, отче?!”
“Та нали и той, Бог, се навежда над земята понейде.”
Продължи.
Беше му леко. Като че не носеше толкова тежки години. И светеше светът и го хранеше животът... Той докосна силата. А не беше никак силен. Той се срещна с нея – нещо голямо, почти обожествено – култ... и отмина.
Продължи.
Изведнъж охладя. Някъде откъм тъмния хоризонт го споходи мъка. В него залязоха и светлото, и силата. Той позна слабостта. А знае как да я прогони. А знае как да я надвива. От висотата на годините странникът разбра, почувства всичко онова – казано и недоизказано. Всичко за неизбродните векове. А те бяха като хората – пъстра върволица, и имаше сила в тях, и слабост, бяха неизбродни като онзи път на странника, който Той не извървя...
18.08.84 *
В деня първи, когато ти, странникът, усетиш този неизменен ход и повикаш сенките, хората около теб, когато се превърнеш в истински странник на тази земя…
И срещнах човек, който в тъмното вървеше, а в безмълвното мислеше. И срещнах човек, който вярваше. Познах човекa, който си играеше с целия път, а това е отричане на свещенодействието. Познах човекa, който смяташе, че му е позволено да разказва за пътя и реди деня “на овена, който е четвърти след липеца от дванадесетата мишка на родословието”, без да му е дадено. И познах целеустремения човек, който търсеше и намираше, който следваше пътя си...
И още много познах, и още много щях да позная...
Опитах се да обединя вярващия и целеустремения, слабия и силния, циничния и добродушния. И ги заглаждах бавно като вода, но не станаха речни камъни. Тях ги гладеше друга вода...
А аз не бях странникът!
Исках от всеки по нещо – не за мен. Не исках техните мисли, исках тях. До мен! Нещо като сбор. Но не бездушно натрупани, не безлики и еднакви. Исках ги събрани – верни и силни, и слаби, исках ги човешки...
И ги познавах, но не можах да ги позная... Те не се събираха... Беше тъжно.
Неизбродни усилия, когато за хората мислиш поотделно. И са твои и не са, при теб са и бягат.
Труден път!
А странниците все още ги има. Единици, незабележими, ”трудни и тежки” характери. Не винаги ги виждаме. Просто не ни е дадено. Не сме израсли...
*
Исках да позная мъдростта. Някога днес и утре.Но познаваема ли е тя? И редих думи. Мои, на тези, които познавах, на тези – измислените.
Друм , като този, е неземен. Не е за странни хора с къс път... Той е за вековете, неизброден, за неизбродните...
*
Исках да позная една жена. Но дори и да я ваеш, тя е чужда творба. Тя е твоя и ти си неин, но... Искаш да обхванеш всички, тези, дето имат, дето са избрали и бранят – тях, щастливците – да правят нормалното.
Не позна едната жена. Не разбра вас – двамата. А за останалите – векове...
- непребродни.
*
И мина странник. По асфалтовата настилка на пътя, покрай кубичните бетони с прозорци. През онези кътчета, които са останали както преди, защото в тях дърветата растат по някаква собствена воля.
И срещна новите превъплъщения на чудатостите хорски.
Често заставам на многолюден път. На кръстопът, страннико. Гледам. Минават много. Те са различни и непреброими. Те са хора – особености, значимости, неизбродни... Дали ще познаеш и твоя странник?
Вие забързани вървите по пътищата на замислеността си, ежедневието си. Рядко се обръщате след някой. По-често след някоя красива... пола или бедра. Нищо! Вървете неизброими. Ще ви преброят вековете. Ще ви осмислят времената. Ще има странници, които да разказват за вас. И това е неизбежната участ на странника, който върви по неизбродимите векове...
19.08.84
© Валери Качов All rights reserved.