Пред Елена стоеше симпатичен мъж, може би малко по-възрастен от майка ѝ. Беше едър, а погледът му строг. Трябваше да каже нещо, но сякаш устата ѝ беше залепена. Не успя и едно добър ден да промълви. След известно неловко мълчание, мъжът попита:
- Да помогна с нещо? – гласът му беше топъл и приветлив, въпреки строгите очи.
- Не, всъщност да- започна несигурна Елена, като пребъркваше раницата си в опит да намери писмото- искам да ви покажа нещо… момент
- Благодаря, но ако промотирате продукт, още от сега ви казвам, че нямаме нужда. Благодаря ви много- мъжът понечи да затвори вратата, но Елена с бързината на котка успя да я задържи.
- Чакайте, става въпрос за едно писмо!
- Какво писмо?- мъжът беше учуден, а може би и леко раздразнен вече.
- Ето- подаде остарелия плик Елена и се вторачи в сбърчените му вежди. Непознатият взе писмото, а момичето можеше да се закълне, че видя една сянка да се спуска върху лицето му. Той внимателно прочете адреса, после извади картичката и с още по голямо старание я проучи. След няколко минути се взря в приносителката и успя само да промълви- Анастасия!
- Коя е Анастасия- зад него се беше появила жена, с навита на ролки коса и гледаше изпитателно мъжа- Какво става тук?
- Анастасия- успяваше само да повтаря мъжа и продължаваше да гледа момичето. Притисната от обстоятелствата, Елена реши да поясни:
- Анастасия е майка ми. Тя ми даде писмото.
- Но тя е мъртва?- не проумяваше непознатият.
- Да, почина преди три месеца.
- Коя е Анастасия?- крещеше вече жената- В какво си се забъркал?
- Как преди три месеца?- продължи да разпитва мъжът, сякаш не чул въпросите на жена си. Тя от своя страна стана още по-раздразнителна и настоятелна.
- Какво си направил? Коя е Анастасия?- изписка, като хвана съпруга си за ръката и го завъртя към нея.
- Сестра ми- отговорът беше едва чут.
- Ти имаш сестра? Нали ми каза, че е починала отдавна? Какви ги въртиш? кое е това момиче на вратата ни?- слиса се жената
- Влез!- най-сетне мъжът беше излязъл от вцепенението и въведе Елена в къщата. Момичето прекрачи прага несигурно и се опита да се скрие зад раницата си от злобния поглед на домакинята. И все пак се престраши да попита:
- Вие ли сте Златан Минков?
- Не, Златан е баща ми- след кратко колебание прибави- баща ни, т.е. на мен и на Анастасия. Господи, но още преди години ми каза, че я е издирил, но тя е починала. Ела, ела, ще ви запозная. Той е вече немощен и прекарва повечето време пред телевизора или гледа лодките. Аз съм Асен, негов син и брат на Анастасия и както се разбира твой вуйчо. А това е Мария, жена ми. Боже в шок съм и не знам от къде да започна. Може би стария трябва да ни обясни на всички. Ела! Мария, би ли ни направила по кафе и нещо за закуска, явно ще имаме доста продължителен разговор!
Елена следваше новооткрития си вуйчо в потрес. През всичките тези години майка ѝ беше твърдяла, че е пълен сирак и няма никакви роднини. Даже бяха ходили до пансиона в Сандански, където беше израсла. Там се бяха запознали с баща ѝ, а малко след нейното раждане се бяха преместили в столицата. Това не беше реално. Цялото ѝ същество ѝ подсказваше, че сега ще научи грозна тайна, пазена дълго от хорски очи, дори от тези на най-близките. Ясно личеше, че този човек, Асен е не по-малко объркан от нея. Прекосиха дълъг коридор и влязоха в просторен хол. Големите прозорци гледаха към пристанището. На едно кресло, обърнато към морето видя едрата фигура на побелял старец. Той седеше без да помръдне, обърнал гръб на влизащите. Въпреки, че усети присъствието им, остана неподвижен. Двамата застанаха за миг на вратата, а после Асен прекрачи прага и тихо го повика:
- Татко?
- Чух - беше краткият отговор на стареца - а после полека се обърна и присъстващите можеха да видят сълзите в ясните му очи- Щом си тук, значи ми е простила? Ти си Елена, нали?
- Да- промълви едва чуто момичето и се отмести да влезе Мария с поднос кафе и топли канелени кифлички. Още с прекрачването на прага, стопанката на къщата поде:
- Татко, хайде да изясним въпроса, кое е това момиче и защо хлопа на вратата ни! Анастасия е отдавна починала, нали? Е тогава питам аз, какво значи един лист хартия, намерен незнайно къде?
- Замълчи Мария!- старецът я сряза със строг глас- Анастасия не е починала.
- Почина- отсече Елена- почина преди три месеца, а два-три дни преди това ми даде писмото- тя взе плика и картичката от ръцете на Асен и ги подаде на стареца.
- Значи го пази- ръцете му нежно галеха старата хартия, сякаш искаше да върне миналото и да поправи непоправимото- значи ми прости, точно както каза „Само през трупа ми“. Това бяха последните думи, които чух от нея.
- Татко, не е ли време да ни разкажеш?- подкани го Асен, а строгостта в погледа му сякаш се беше стопила от мъката на стареца.
Стареца отпи глътка кафе, раздаде на останалите, които се бяха настанили около ниската холна масичка, по една чаша затвори очи и се върна назад в годините.
- Живота ми се срина, кога почина майка ти. Тогава ти беше на три, а сестра ти не беше навършила годинка. Нямах подкрепата на никого, само ние си бяхме, сами. Бог ми е свидетел, че опитах всичко и от приятели помощ търсих и аз полагах много грижи, но не успявах да се справя с работата и с вас двамата. Мизерствахте, бяхте гладни, мръсни, не можех да ви дам майчина любов и грижа. Дълго мислих и накрая се реших, дадох сестра ти в дом за осиновяване, така щеше да е най-добре. Всеки ден се молех да я вземе семейство, което ще ѝ даде всичко, от което има нужда. А теб оставих, все пак беше малко по-голям, пък и момче, щеше да ми е по-лесно. Събрах багажа ни и се преместих тук, в Созопол, на другия край на страната, където никой не ни познава. Душата ми се късаше от постъпката ми. Някак от само себе си дойде легендата, че жена ми и дъщеря ми са починал. Повтарях пред всеки тази лъжа, а най-вече на себе си. И всяка лъжа повторена сто пъти се превръща в истина. По едно време, дори аз самият си вярвах. Годините минаваха, но едно нещо все ми тежеше и ме теглеше назад. Мисълта, че някъде там под небето имам още едно дете ме побъркваше. Побъркваше ме мисълта да не знам съдбата му, измъчваха ме въпроси ами ако семейството, в което е попаднала е лошо? Ами ако тормозят детето ми? ами ако бяха по-бедни и от мен и то гладува, а аз охолствам? Не издържах и започнах да я търся. На този плащах, на онзи рушвет давах, трети хранех и накрая разбрах, че все още не е осиновена. Бяха я прехвърлили в дома в Сандански. Тогава тя беше почти пълнолетна и скоро щеше да го напусне. Отидох да я видя. Разговорът ни беше тегав и дълъг. Разказах ѝ всичко- за смъртта на майка ви, за теб, за мен, за новият ни живот. Мразеше ме, мразеше и тебе сине, а аз не можех да ѝ се сърдя. Ти не беше виновен, но аз бях. Виновен бях и за това, че те лиших от близък човек. Още съм виновен, но не ти казах, защото не исках да разбивам поне твоя живот.
Старецът замълча за миг, изтри мокрите си очи и огледа сведените глави около масата. Пое си дъх, запали цигара, повъртя я из пръстите си и продължи:
- Започнах да я посещавам по-често, опитвах се да стопя ледовете между нас, но тя оставаше непреклонна. Често дори не искаше да ме види, но аз я причаквах около квартирата ѝ, около работата ѝ или просто скитах безцелно, докато я видя. Когато се запозна с баща ти, ми каза повече да не я търся, защото и тя си била измислила легенда, че е кръгъл сирак, за да се чувства по-комфортно. После разбрах за сватбата и ѝ писах, че ще отида да я поздравя. Няколко дни по-късно тя пристигна тук, в Созопол. Помислих, че ми е простила, но чух най-тежките думи. Тя ме молеше повече да не я търся, умоляваше ме, плачеше. Каза ми, че достатъчно съм разбил живота ѝ, да я оставя поне оттук насетне да бъде щастлива. Да беше крещяла, да беше ме ударила, да беше ме убила, нямаше толкова много да страдам. Заклех ѝ се, че повече никога няма да я потърся, докато тя не ми прости. Тогава ми каза, че ще го направи само през трупа си. Така и стана. Как почина?
- Рак- Елена плачеше, но не знаеше за кого за себе си ли, за майка си ли или за този нещастник, който цял живот се разкайва.
- А баща ти?- питаше Златан
- И той почина преди години, злополука в завода.
- Имаш ли братя, сестри, защото само за тебе успях да науча.
- Имам сестра. Казва се Златка. Ти как разбра за мен?
- Златка казваш- сянка на опорочено щастие премина през лицето на дядо Златан- Как разбрах ли? Ами не устоях на обещанието си повече да не я търся. Малко след като тя си тръгна ѝ изпратих тази картичка. Отговор не получих. Няколко пъти пътувах до Сандански, криех се, следях я тайно, наблюдавах я. Това ми носеше някакво извратено облекчение. Но тя ме забеляза и не след дълго се преместихте в София. Там вече ви изгубих. Ходих, скитах се, спях по улиците, но град голям, хора много. Анастасия никога повече не се обади, не ми писа. Изгубих отново дъщеря си до днес, когато намерих поне двете си внучки. Ако поне вие успеете да ми простите, ще си отида от този свят поне с мъничко щастие. Цял живот, докато тя беше жива, аз я оплаквах като умряла, а сега, когато е умряла, аз се радвам на нейната прошка и на двете си внучки. Ще можете ли да ми простите? А ти сине, ще простиш ли на стария си баща, че ти отне най-близкото същество?
- Татко- успя едва, едва да измърмори Асен- объркан съм. Цял живот си мисля, че сестра ми си е завинаги отишла, а когато разбирам, че съм живя в лъжа, отново я губя. Не знам! Елена?
- Ами аз ще си ходя. Да те намеря беше последната воля на мама и аз я изпълних. Щом тя ти е простила, значи и ние ще намерим сили да го сторим. Нека времето покаже.
Елена стана от мястото си, сбогува се с новото си старо семейство и пое обратния път към столицата. Цялата тази история ѝ се струваше като извадено от филм, но живота беше такъв- един ден ти взима, на другия ти дава. Сега, когато всичко беше наяве, нека времето покаже, какво ще се случи.
КРАЙ
© Анелия Александрова All rights reserved.